rariart

Ако вярваш във Бог

2011-11-21T04:04:00.001-08:00

Ако вярваш във Бог,
ако наистина вярваш,
едва ли ще вярваш,
че Бог е казал
всичко
което е имал за казване
някога
и оттогава
е спрял да
говори.

Честит Ден на Християнското Семейство

2011-11-21T03:16:00.001-08:00

Да, граматиката повелява в горното заглавие само две от думите да са с главни букви, но понякога правилата не успяват да отразят важността на наистина стойностните неща от живота и тогава може би си заслужава да бъдат нарушени.

Днес е велик ден, време да се почете най-святото в нашите взаимоотношения със света. Той, променящият се, разширяващият се, неизменно ни връща към топлината, уюта и светостта на любовта, почитта и привързаността към хората, които ако и понякога да не са ни най-скъпи, са ни най-близки по силата на неотменимостта на законите на кръвта и клетвата.

Обичам предизвикателствата на новото, промяната и развитието и в същото време почитам традиционните модели на градеж. Разбирам, че във връзката между мъж и жена вече съществуват много повече модели и понеже предпочитам да харесвам и подкрепям това, което имам и което съществува, то желая от сърце благодат на всеки дом, бил той такъв в който мъжът е мъж, а жената жена или където мъжкото и женското начало на партньорите са получили среда за проява и развитие.

С това последното не само отдавам нужното уважение на връзките между партньори от един и същи пол, а и засвидетелствам преклонението си пред професионалните амбиции на смелите дами и не по-малко дръзките господа, ползващи отпуск по майчинство или участващи равностойно в неотдавна считаните за женски задачи.

Светът се мени, светът остава същият.

Семейството приема различни форми, но основите му винаги са съградени от Любов.

Да празнуваме Любовта между нас.

Честит Ден на Християнското Семейство!

Ще изляза под тихото нощно небе

2011-11-19T07:35:00.001-08:00

Ще изляза под тихото нощно небе,
ще се вдигна на пръсти.

Дори и тогава
и най-ниската светла звезда
ще бъде високо.

Безкрайно високо. Макар че
звездите открай време стоят
точно на своето място

и не те са високи. Просто,
просто аз съм съвсем, съвсем
малка, но понякога

го забравям.

Тогава си казвам: "Ще изляза
под тихото нощно небе."

К-лЮч

2011-11-05T06:42:00.000-07:00

С ключето златно
ти отключи
своето сърце

и

там, на тайното,
най-тайното от всички
място

написа името ми.

А после, после,
подари ми ключа,
изчаках да заспиш,

отключих тайно

и с цялата,
със цялата си нежност
го изтрих.

Сега се моля:

"СъбудИ се,принце,
и името ми
си спомнИ!"

Честит 1 ноември!

2011-11-01T03:22:00.000-07:00

1 ноември е ден стремежа на българския народ към светлина и олицетворява колективното му величие да издигне над и излъчи пред себе си будещите сърцето към добро, съзнанието към разум и сетивата към красота.

Народните будители се появяват да събудят у нас това, което вече е готово да се изяви.

През годините датата и месецът остават същите, мени се годината и добавя ново измерение.

В 2011-та моят пример за будителство е информация, която чух в предаването "Полет над нощта" от 28 октомври т.г.от българка в Испания, че в Хатива, провинция Валенсия, имат будители на 21-ви век и от 4 години там има българско училище със 170 ученици!

Името на училището е "Свети Иван Рилски" и е едно от 23-те български училища на територията на Испания, както сподели дамата с искрено вълнение и гордост.

Да е живо у нас онова, което търси будители, че те са сред нас и чакат да ги повикаме

Есенните ята на Дора Габе

2011-10-29T03:20:00.000-07:00

Те, птиците, всяка пролет ни засвидетелстват своята вярност, а наесен отново напускат земите ни преди снежната прегръдка на студа. Има тъга в стотиците криле, махащи за сбогом от небето, но и интимността на споделена близост между съучастници, които пътуват към топлината. И все едно дали това е домашното огнище или щедрото слънце на далечни земи, ние търсим едно и също - топло убежище от режещия вятър на зимата. Докато плавно се отдалечават на фона на синьото небе и се скриват зад хоризонта, сбогувайки се, аз вече вътрешно ги посрещам.

А Дора Габе намира за по-скъпи и мили скромните, но храбри птички, които остават тук, с нас да споделят невзгодите на студената зима:

Да, и аз ценя привързаността на скромното весело врабче и любопитната черна врана, но пак бих избрала онази, другата вярност, на птиците със силни криле.

Те ще ме напуснат и ще стигнат без мен и вместо мен до далечни, чужди, топли и гостоприемни страни; но също така и неизменно ще се върнат.

Избирам верността на смелите.

И по някакво съвпадение точно днес рожден ден има Гиргин. Братовчед на баба ми Румяна, той напуска родното си село тайно една нощ, преминава през затвор в Сърбия и лагер в Италия и стига до Съединените щати, където се раждат дъщерите и внуците от брака му с Лота.

Земите му остават на ТКЗС, но запазва най-ценното - живота си.

Демократичните промени му дадоха възможност да се върне в родното си село и наново да построи дом, макар и само за лятото.

Това е Грамадата на Гиргин през 2007 година. Всеки път оставя един камък, между неговите е и камъкът, оставен от внука му, роден отвъд един континент и един океан.

Тази е добра грамада, символ и център на тежестта на камъка, който тежи на мястото си.

Честит 90-ти рожден ден, Гиргине, и "С Богом" и когато си отиваш, и когато се завръщаш!

I did it again!

2011-10-23T11:27:00.000-07:00

Пак го направих. Пак гласувах.

Как беше?

Относително добре. Още по пътя към местното училище буквално се влях в поток хора. Точно за моята секция ориентацията беше малко трудна - последната от всички стрелки сочеше към коридор със затворени врати. Вървейки срещнах и други заблудени, оформихме групичка от десетина души и накрая открихме заветното място.

Пред него - опашка от 50-ина души и поне двайсетина близки съседи, повечето - с цялото си семейство. Чаках и чаках и чаках, но не се отказах - имаше с кого да си побъбря, а и вече така или иначе бях на опашката.

Дойде и моят ред, влязох вътре и гледам - на масичката между двата списъка поне 3 лични карти. Отказах да си оставя и моята да си преписват данни докато гласувам и започнаха едни кандърми: "Ама 250? очи ни гледат, защо си мислите, че ще стане нещо..." и т.н. Доколкото ми е известно, нямам право да си оставям документ за самоличност в чужди ръце, все едно пред колко очи става.

Е, след това грабвах трите бюлетинки и с моя лична синя химикалка сложих три кръстчета - така да се каже, сигурното си е сигурно, а "мастилото" - несимпатично. С тайната на вота чисто формално погледнато също не случих - фабричната сгъвка на бюлетината ми за президент не устоя на падането и се разгърна, но без да разкрие вота ми. Наместиха я с потръскване на урната.

На връщане си купих ряпа и червено цвекло за салата, а и като малко напомняне, че избрах когото избрах, а оттук започват истинските съмнения, терзания и прочее мисли, специфични за гласувалия, който пряко е поел отговорност за издигането на един/на или друг/а на пост не по мярка.

Тази година разполагах само със съботата да се запозная със списъците кандидати. Постно. Постно. Е аз като българските работодатели мога да кажа, че засега не разполагаме с квалифициран "персонал" и избираме полуфабрикат, който с течение на времето може да развие потенциала си, ако го има, и да се превърне в политик. Или пък не.

И все пак гласувах.

За което не съжалявям.

"Наше село - харно село"

2011-10-22T12:50:00.000-07:00

Така започва разказът на Елин Пелин "Нане Джурова Грозданка" и продължава с "Два пъти се жътва жъне, по година гладни седим . Наше село - харно село: от две страни слънце грее, от четири месечина..."

В търсене на аналогии с наше "наше село" установих, че в сравнение със славните минали времена е настъпило някакво свиване сякаш, и сега:

жънем жътва веднъж или никак;
слънцето и месечината греят от по една страна,

но все така "гладни седим и пак кураж държим ".

И все пак понякога, но само понякога, се появяват знаци, че каквото е било пак ще бъде:

В яркосиньото небе на този ранен есенен ден от едната страна слънцето пръскаше ярките си лъчи и чертаеше контрастни сенки върху контура на пожълтялата трева, а от другата кротко сребрееше бледият лик на луната над хълма, където под избуялия храсталак и посадени и саморасли дървета се гуши селското гробище.

А дали пък луната, зърнала отнякъде стихчето от Книжка втора на списание "Детска радост", 1925-1926 г. не беше решила вече да живее здравословно?

Съвсем в хармония с двете светила, като автори стоят имената на Г. Росимов (псевдоним на Гео Милев) и на Димитър Подвързачов.

Когато няма система

2011-10-20T11:13:00.000-07:00

- Нямаме система, каза служителката на гишето.

Когато чух за пръв път тази култова реплика, буквално спонтанно възкликнах:

- Ама разбира се, че нямате. Колко хубаво, че най-накрая го забелязахте!

Нарочно не казвам КЪДЕ точно ми се случи случката, защото няма и значение. Всяка институция или банка понякога не успяват да обслужат клиентите си по тази причина, и не това е фаталното, а че... няма система, на която гражданите да разчитат.

При това положение започваме да разчитаме на хора, от които е най-вероятно да получим това, което системата по принцип предоставя.

И натоварваме отделен човек с изискванията, които е редно да отправим към системата като цяло.

Така е най-лесно. Но и най-невъзможно.

Замислих се за това, защото наскоро пак нищихме темата дали все пак точно лекарите пречат да си получим здравните услуги; даскалите - образованието; и служителките на гишето - справедливостта. С един таксиметров шофьор. Всъщност, с повече от един.

А и защото идват избори.

В идеалния случай бих гласувала за кандидат за президент, подкрепен от някоя партия, която по възможност да има представителство в цяла България - имам предвид жива партия, с членове и сред "нормалните" хора. Но има ли такава? (Това последното не е съмнение, а въпрос - наистина не съм наясно).

Да, вярно е, че би ми било приятно и да гласувам за личности, но се чудя защо част от тях се обявяват за "независими" и в какво точно се изразява независимостта им? И доколко ще бъдат полезни на кметска позиция, например.

Както става ясно, аз продължавам да съм наивник-ентусиаст с попълзновения към урната за гласуване. Ако избирателната ми активнист е грешка, то аз не се уча от своите грешките.

Казано честно, разчитам на съботата като почивен ден да се запозная виртуално с пълния списък на кандидатите и да помисля по въпроса кого точно да избера. Дали ще ми стигне времето?

Мисля, че да.

Имам система.

ПРАВОпис и ПРАВОсъдие

2011-10-17T11:18:00.000-07:00

Към тази снимка нямам история.

На път за работа видях човек със собственоръчно написан плакат пред Съдебната палата.

Отминах.

После спрях, върнах се и попитах дали може да го снимам.

Той ми разреши и малко смутено добави, че сигурно има правописни грешки.

Озадачи ме важността на ПРАВОписа у някой, който търси ПРАВОсъдие.

Повече така и нямах време на науча. Поне днес. Ако утре пак е там, ще разпитам за историята му.

Това е.

Храната

2011-10-16T01:50:00.000-07:00

Една връзка на Влади ме отпрати към публикация на Оптимистично и международния Blog Action Day. Темата тази година е такава, че няма човек, който да няма отношение към нея, защото тя е ХРАНАТА, тази, която ни дава сили и всеки ден, изгражда физическото ни тяло и влияе по своя невидим начин на настроението, характера и най-фината ни същност.

Тази темата ме отпрати към една друга, по която си размишлявах напоследък. Има една известна песен - "Sorry Seems to be the Hardest Word", и ако вярваме на нея, то най-трудно е да кажем "Прости ми".

От това, което наблюдавам във взаимоотношенията ни по улиците, когато съм на работа, навсякъде - може би с изключение на времето, което прекарвам със семейството си - далеч по-трудно се оказва изричането на една друга думичка, "Благодаря".

Не мога да си припомня конкретния повод да се замисля точно затова, но като започнах веднъж, оттук нататък открих повече потвърждения за тезата си и съвсем, съвсем единични изключения.

Така че ако искам да кажа нещо, което смятам за важно по темата за храната, то е - НЕЗАВИСИМО КОГА, С КОГО, С КАКВО, КОЛКО ПЪТИ се храним, най-важното е да се храним с БЛАГОДАРНОСТ.

За издирване

2011-09-02T00:17:00.000-07:00

Обявявам се
за издирване.

За последен път
се видях
в огледало.

Но... то се разпръсна
на хиляди
късчета

и всяко от тях
взе
моя образ.

Сега...

Сега виждам себе си
отразена
хиляди пъти.

И не знам
къде точно
съм

аз.

Вечно, преходно и мимолетно

2011-08-19T05:03:00.000-07:00

Точното значение на думите е въпрос на взаимно съгласие, те имат своиството да си означават каквото говорещият или пишещият преценят. Ако не винаги, то поне често.

Лично за мен вечността е едно доста неясно понятие. "Вечна дружба", "вечен празник", "вечна любов"... е, ако "вечен" означава "безкраен", то аз твърдо няма да се съглася. В такива, а и в повечето случаи "вечен" означава просто "докато ме има" - тук, на този свят, в тази форма и състояние.

Така погледнато, склонна съм да приема за вечна ето тази каменна пирамида:

Съвсем не египетска и съвсем не ръкотворна, дори и не гигантска, тя зарежда без да потиска крехкото самочувствие на човека.

Вечни са и каменните реки, и скалите, и далечните върхове - поне от моя гледна точка на напреднала във възрастта еднодневка - и мимолетието на облаците над тях, очертани от небесната синева, винаги ми е вдъхвало доверие в мига. Макар и ограничен от времето е в състояние да маркира пространство в ума, населено с красота - а веднъж скътано между гънките, то си отива единствено с нас.

Каменна река...

Каменен връх...

Облаците обичат да наподобяват що е под тях, а там може да има всичко -

планинска верига,

разперените клони на ела...

Сещам се и за спора кое е жива и кое нежива природа и има ли нежива изобщо.

Трудно е да чуеш как расте тревата, но шанс това да стане все пак съществува.

Виж, да чуеш как диша камъка... Не друго, но между едно вдишване и едно издишване може да мине един човешки живот.

Може и повече.

Защото сме някак преходни - като тревата, като цветята, като пеперудите, и ето ги и тях:

А на дървеното мостче си снимах за спомен ето това:

Здравей, Гери!

Читанка за четвърто отделение

2011-08-02T12:35:00.000-07:00

Ако току-що бях завършила четвърто отделение, ако беше 1942 година и както е лято, сигурно щях да си препрочитам читанката.

Ако, ако...

Интересно къде би могло да се случи това. За да се появят на бял свят майка ми и баща ми, две двойки е трябвало да се срещнат, влюбят и съберат от четири различни посоки.

Задача трудна за организатор на събития и лесна за живота.

Като лапнимуха и персона тип "вятър ме вее на бял кон" сигурно щях да започна с

Любимо занимание - да лежа на дебелата трева и да гледам облаците в небето. Ричард Бах твърди, че ако се концентрираш върху някой облак, само със силата на мисълта си можеш да промениш формата на облака. Опитвала съм - понякога ми се получава, а по-често - не.

Странно защо и как, но стихчетата и текстовете от читанката са все от ония, които знам наизуст. И сега мога да ги изрецитирам, някои - и да изпея. Като това:

Междувпрочем, и аз съм приятел на птичките, но кой знае защо те се разлитат когато запея аз. И изобщо не ми помагат изявления в стил Иван Вазов, че съм им другар.

Когато бях ученичка в малките класове, доста учехме наизуст. Днес звучи донякъде логично да си в състояние да изрецитираш стихотворение, но аз все още мога да изпея наизуст нотите на "Ода на радостта", например; а и да възпроизведа донякъде точно

Полезно ли е, вредно ли е, не знам. И все пак, правилно ми се вижда паметта на един народ, изтъкана от паметите на много хора, да препраща от време на време към едни и същи извори на родова памет, тавтологично казано.

Ако признаем, че по един или друг повод днес населението на България че квалифицира като стадо, то следващото стихотворение може да се тълкува като послание към управляващите го:

Четете, дами и господа, а като се начетете - помислете! Но не за себе си; или по-точно казано - за себе си, но по по-добрия начин. Защото "Работата хвали майстора", не само на говедарите, разбира се.

Поклон пред дядо Влайков и една хубава мисъл към собствената ми леля Гена по повод едни там медицински изследвания. Познавам ината й и вярвам, че ще надделее. И друго знам - работата е нейната религия. Може би е била възпитана с:

Не мога да си представя по-уместен призив за завършек на какъвто и да било пост.

Освен още един стих, който мога да изпея:

И... речник, в случай че някой е срещнал непознати думи:

Защото който не знае - най-добре е да пита.

Красотата лЕкува

2011-08-02T03:46:00.000-07:00

Има местенца, където човешката ръка твори красота.

Драгалевският манастир "Света Богородица Витошка" от години вече е такова и разходките ми из тази алпийска част на Витоша приключват там.

Радостно и спокойно е, особено в кроткия привечерен час, когато слънцето праща прощални лъчи към църквата и манастира, преди да се скрие зад дърветата.

Сред ромона на чешмите, зелената прегръдка на боровете, мълчанието на камбаните и шепота на миналото растат красиви цветя и сменят усещането за време толкова често, че чак е удивително как преходността може да носи също толкова радост, колкото и вечността.

Тези розови летни минзухари са от вчера.

А белият цвят от миналата седмица вече го няма.

Може би все пак си струва да си нося фотоапарата...

Красотата лИкува

2011-08-01T04:14:00.000-07:00

Вече трета седмица възстанових някогашния си навик всяка седмица да ходя на Витоша - поне за един ден.

Планината винаги е налице и пречки Мохамед да отиде при нея няма открити, само дето откакто зазори демокрацията, стройните групи планинари се разпадат по две причини:

1. Част от тях заминават извън България и чисто технически трудно се явяват на сборния пункт. А уж самолетните билети са достъпни.
2. Работното време стана толкова разтегливо понятие, че и обикновена вечеря планираме поне с месец напред, камо ли еднодневна разходка. Все едно всеки от нас управлява минимум мултинационална корпорация.

Другото, което все се каня да направя, но още не съм, е да си оставям фотоапарата в къщи. Трудно обещание.

Един и същи пейзаж предлага нови изкушения даже и при едноседмично отсъствие.

Като например флора в бяло с фауна:

Това, което все се питам е защо природата умее да бъде красива и без специални усилия; а човекът има нужда от козметика, стоматолог, дерматолог, стилист и какво ли още не, за да се сметне, че доближава идеята за приемлив външен вид?

Недоразумение

2011-07-27T13:52:00.000-07:00

Едно време един колега все питаше:

- Ти сериозни намерения ли имаш към мен, почтен мъж ли искаш да ме направиш, или просто искаш да се гавриш с тялото ми?

Неизменно отговарях с

- Да!,

в смисъл, че имам сериозни намерения и искам, искам да го направя почтен мъж.

А той не спря да си въобразява, че искам да се гавря с тялото му...

Мисия

2011-07-18T01:39:00.000-07:00

Ти имаш МИСИЯ

на ТОЗИ свят.

Дано не те отчайва мисълта,

че тя е НЕВЪЗМОЖНА.

от любов към живота

2011-05-31T12:23:00.000-07:00

някой ден ще умра - като малка скала
от зеления мъх в пръст превърната,

някой ден ще умра - като капка вода,
утолила на пясъка жаждата,

някой ден ще умра - като пролетен цвят,
волно литнал нанякъде с вятъра,

някой ден ще умра - като дума,
на ухото със нежност прошепната,

някой ден ще умра - от любов към живота.

Праг на търпимост

2011-05-30T10:46:00.000-07:00

Като си вдигна прага на търпимост - сума ти народ минава отдолу.

Като го сваля - още толкова го прескачат.

А аз... аз съм се потопила в размисъл.

Дали да разгъна параван на търпимост? Японски?
Или да поръчам врата на търпимост? Блиндирана?
А може би да ми изградят стена на търпимостта? В национален стил?

за ползата от науката

2011-05-29T01:34:00.000-07:00

има хора, превърнали науката в своя съдба и живот. надвесени над микроскопа, телескопа или кинескопа - това последното го лепнах само за благозвучие - те кроят и прекрояват бъдещето на човечеството като чифт панталони с топла грижа за оцеляването и благоденствието на всеки един от нас, простите и елементарно устроени потребители на един нов свят - по-добър от предишния; по, така да се каже, по мярка.

направо си представям как кроейки въпросния панталон, предназначен за ползване от мъжкия род, for example, рошав учен с трескав поглед пита като едновремешните шивачи: "от коя страна да бъде хм, хм, хм..."

бидейки представителна на дамската част от човечеството от подобен въпрос аз нужда нямам, но това не означава, че науката не мисли за мен. точно обратното.

съдбата е пожелала да ме пльосне насред град, столичен при това - кхе, кхе - и да ме дари с някаква неопределена любов към приключенията. не като да се сещам накъде да насоча авантюризма си - колкото и по-трудно да става да оцелееш в един над едномилионен град в условия на див и неуправляем преход в неизвестна посока, аз все пак си притежавам по рождение разни умения, достатъчни да ме преведат от точка А до точка Б, маркиращи началото и... другото начало на земния ми живот.

ако се питате за какво става въпрос, изобщо не питайте - ето immediately и tout de suite две прости примерчета:

примерче 1: стоя на опашка в НОИ. по идея тя се състои от отделни индивиди, но затворени в тясно пространство без въздух с папка в ръка и врата с бюро зад нея като цел, те се превръщат тутакси в същество с един мозък и множество крайници, реагиращи на постъпващи от централната нервна система сигнали. заставайки на правилното място пасивно, с поглед към изтънелия от човешки нозе под, изчиствайки съзнанието си от всякакви подобия на остатъчни мисли усещате, как множеството започва първо бавно и несигурно, а сетне все по- целенасочено да ви тика към вратата на въжделенията.

примерче 2. пресичам улица. тук мисленето също е непрепоръчително - разконцентрира и пречи на животоспасителната изява на инстинктите. те, само те могат да подскажат кога да се забързам, кога да търтя в бяг, кога да се закова на място и в кои случаи да потърся убежище в уютната дупка на улицата, надвишаваща човешки бой.

толкоз с примерите. сега обратно по същество - докато вградените програми предопределят продължението на живота ми, то аз все така продължавам да мечтая за приключения и насъщен адреналин. ей ето тук се намесва науката!

как така?

много просто.

живея здравословно, храня се с био храни, но знам, че животът е палачинка, която опитен готвач всеки момент може да обърне и да се окажа с неподходящата страна към топлия котлон...

затова от време на време, само и единствено с цел поддържане на здравословен имунитет, ям кренвирши или... пия антибиотик.

докато кренвиршите са заплаха само след дълга и системна употреба, то антибиотиците - както се оказва - моментално ви изстрелват в свят, гъмжащ от опасности, в сравнение с които амазонските джунгли са детска игра, целяща да ни обучи за предстояща терапевтична интервенция на горните дихателни пътища.

ето ги и доказателствата, преписани от Листовка на пациента:

... анафилактични реакции, включително оток, в редки случаи с фатален изход...

... остра бъбречна недостатъчност...

...сериозни кожни реакции и токсична епидермална некролиза /образуване на мехури по кожата, устата, очите и половите органи, лющене на кожата/...

...чернодробна некроза и чернодробна недостатъчност с фатален изход...

...нарушения на слуха, глухота...

...гърчове, временна загуба на съзнание...

ето така, докато просто си лежа в леглото, аз се чувствам като 'ба си якото копеле, подложило живота и здравето си на риск, сравним с този на изследване на околоземното пространство просто по едно трико на Superwoman или гмуркане във вулканичните кратери на Йо по бански костюм!

наясно съм колко себеподобни мога да срещна само ей така, случайно, и как те веднага ще ме запитат за името на антибиотика.

но аз твърдо ще откажа. и не само защото реклама не бива да се прави, волно или неволно, а защото вярвам в съдбата и знам, че ако ви е било писано - личният ви лекар сам ще ви предпише нужното.

и науката ще извърши делото си.

а от вас ще се иска единствено да вземете таблетка в ръка, да я преглътнете с малко вода, да се изтегнете в леглото и...

да изчакате да се случи каквото има да се случва...

дозата прави отровата

2011-05-28T03:29:00.001-07:00

всяка лъжа трябва да съдържа поне малко истина.

стига дозата да не е летална...

под полата

2011-05-22T01:01:00.000-07:00

интересно нещо е облеклото, как се променя през годините и обозначава ролите, които човекът възприема в обществото - бил мъж или жена.

дрехата е защита от студа и жегата; параван срещу неприлични погледи; оказва се - и броня срещу опасности.

"да се скриеш под полата" означава да потърсиш защита от истинска заплаха или абсурден страх.

да изхвърлиш полата от гардероба си, така погледнато, е като да абдикираш от ролята на закрилник.

каква е следващата стъпка?

да започнеш да се оглеждаш за някой в пола?

за канибализма

2011-05-21T02:51:00.000-07:00

след пост за вегетарианството е напълно логично, да не кажа задължително, да се произнеса по въпросите на людоедството.

тази "симпатична" практика понякога се проявява буквално. носят се слухове, че все още се практикува в някои части на земята и точно на такова местенце преди години един приятел беше изпратен като част от мисия на Световната програма по изхранване (WFP) .

най-после, помислих си тогава, световна организация прави нещо реално да противодейства на глада на жители на Земята.

и в главата ми се оформи картина: местното население е приготвило казаните, в тях къкрят лук, целина и морковчета или някакъв местен аналог на зарзават за супа и току поглеждат нагоре да проверят каца ли самолета с мръвката.

да-а-а-а-а-а...

и се сетих колко често чувам, най-вече по адрес на бебета и малки дечица: "Вижте колко е сладък/сладка! Ей, ще те изпапкам!"

отношението ми към такива форми на радост и одобрение вече е грубо разделено на "преди мисията" и "след мисията".

малко наивното ми схващане за чиста радост от невинността на малкото същество се допълни с коварното, разяждащо подозрение, че може би хищните възрастни тайно, и наум, и подсъзнателно, разбира се, влагат и съвсем друго значение.

какво нещо е живота! колко страх и несигурност докато го опозная и обикна! и колко кратко беше времето на наивна вяра, че го познавам като петте си пръста и мога да се бухна в него без спасителен пояс и предпазни мерки и да плувам, да плувам първо до хоризонта, а после и отвъд... после дойде опитът, а с него се върнаха и страха, и несигурността...

понеже често ми се случва и на тази възраст да чуя по мой адрес: "Ау, колко си сладка!", вече планирам да поставя на всичките си дрехи обозначителен знак, че съм негодна за ядене, особено по БДС и европейските стандарти.

а междувременно ще се боря с неграмотността - за да могат всички да го прочетат.

безпочвен оптимизъм

2011-05-19T10:25:00.000-07:00

Защо оптимизмът ми е безпочвен?

Защото се въди толкова нависоко, че не докосва земята.

Често чувам по мой адрес: "Вятър те вее на бял кон."

И си мисля: "Дано не спира. Никога. Или поне докато съм жива."

Усещането може и да е измамно, но е толкова приятно...

за вегетарианството

2011-05-17T02:18:00.000-07:00

гледам си последните постове и оставам с усещането, че съм започнала да се правя на календарче.

все с добри намерения - да почета важни дати, но пък откога така съм започнала да приемам добрите намерения като извинение...

нещо става с мен, ще го изчакам да приключи и дано резултатите да са положителни - в дух с
нахлулата мощна вълна позитивно мислене откъм Втората Котка на Шрьодингер и През мен.

докато си ровичках из библиотеката, в ръцете ми сама падна книжката "Соломоновият пръстен" на Конрад Лоренц. причината, поради която гледам да ми е под ръка е мотото към предговора от Петер Розегер. след малки редакции от моя страна, то гласи:

"Това, що с гняв посях,
избуя в разкош
и загина в първата си нощ.
Това, що с любов посях,
поникна бавно, ала даде плод -
благословено бе то за живот."
Петер Розегер

поровичках се из нета и открих нещо ново за мен - че поетът е бил и вегетарианец. тъкмо навреме, защото днес, докато сърфирах из Български книжици, вниманието ми привлече

от Година 3, Часть 1, Книжка 2.

та това мога да споделя днес - че казването, поне при мен, често произлиза от желанието на нещо да бъде казано.

точно днес.

6 май

2011-05-06T04:09:00.000-07:00

Помисля ли си за българската история, в главата ми започват да препускат конници - волни и непобедими.

Основен принос за това има учителят ми по история от гимназията господин Николов. Обикновено учехме от тетрадката си със записки - моята я дадох за малко на една тогавашна съседка, Даниела, да учи за матура, тя така и не ми я върна, а това е единствената тетрадка, която бих запазила.

Защото там беше българската история, систематизирана от човек с широки познания и дълбочина на чувството, което за по-кратко мога да нарека просто любов.

Години по-късно дойде демокрацията и в пресата се появиха скривани от широката публика факти от историята ни, които, оказа се, сме ги учили по история. Почувствах се привилегирована по един особено ценен за мене начин, заедно с недоумението как така достъпното успява да остане недостъпно.

От господин Николов за пръв път чух името Геза Фехер и ми се струва уместно днес да споделя странички от тази малка книжка:

и по-точно, главата за военното дело на българите. Храбростта има много измерения, но аз съм най-привързана към родената от мисълта, пресметнатата и планирана до най-малка подробност, защото точно тя после може да нахрани сърцето.

Ако има област, в която даденостите ни като българи да достигат безупречно съвършенство, то тя може би е военното дело. Доказателствата са изобилни, дори ако споменем само едно от всички имена, това на генерал Иван Колев. Освен връзката към тази биографична справка дори и виртуалното пространство съхранява спомени и факти за този велки българин.

А аз си мисля, че ако има нещо което искам да прочета за генерала, то е написано в очите на войниците му, когато са го гледали. Най-истинната информация не е написана с букви.

Както паметта не е само това, което знаем, че знаем - а най-вече онова, което ни е предадено, но само защото е останало непроявено си мислим, че сме лишени от него.

Усещаме липсата само на това, което си е наше.

Творците на благата

2011-05-01T04:20:00.000-07:00

Има, има почва у нас световната конспирация, а и по цялото земно кълбо, след като 1 май взе, че се падна в неделя и вместо трудещите се да получат допълнителен почивен ден и да качат крака на табуретката с цел отмора, съчетават уикенд с официален празник.

При така сложилото се положение е съвсем естествено да ме обземат мрачни мисли и да тръгна да разсъждавам в посока, обратна на светлата и оптимистичната.

Ето как стигнах до зарития из сивото ми вещество спомен за пролетариата и неговата мисия на гробокопач на капитализма.

Усърдно копа и неуморно отрудената класа, но както казва народа - а той винаги е прав - "Който копае гроб другиму, сам пада в него."

И обърна се палачинката, и настана капитализъм у нас, и какво стана?

Капиталистите купиха заводите и фабриките и юзините за по 1,50 лв. средно и...

ги предадоха за скрап.

Така работниците станаха безработни и за да се борят за достойни условия на труд, първо трябва да си намерят работа...

Дами и господа капиталисти, ваш ред е!

Христос Воскресе!

2011-04-23T23:02:00.000-07:00

Малък пост за немирния атом

2011-04-10T06:02:00.000-07:00

Не знам кога ще има избори. Но усещам, че идват избори. 'Love is in the air', а барабар с нея започват да стават чудеса от типа обичайни.

Появи се гражданско общество. Неорганизирано от която и да била политическа партия. Ей така се пръкна, от Фейсбук. Хората осъзнаха, че цените са високи. Най-после. Някои даже направиха връзката, че не цените са толкова комай и дип толкова високи, а чукним, белким и санким да ни бяха по-високи доходите... Ех...

Като преди всички избори, потърси се цаката на правителството и по въпроса за атомната електроцентрала Белене. Основите й положи тато май, после всички правителства се пробваха да похарчат суми с много нулички отзад - и успяха - но вече е време за играта "Пу, ти гониш!", а и събитията в Япония катализираха процеса...

Пролет е, скоро ще дойде лято. Населението - в отпуск, хрупа коприва и зарзават, още жегите не са стигнали дотам, че да включим климатиците. Точно в такива периоди с циклична настойчивост се натрапва внушението, че от електроцентрали нови нужда ние нямаме.

До наесен. Ей тогава ще стане ясно, че още потребители на топлофикация тип камикадзе, оцелели като хлебарки на високите цени - сред които и аз - ще преминат на електрически радиатори, климатици и други отоплителни уреди, смучещи ток от контакта.

Ей тогава пак ще надигнат глас привържениците на тази чиста, изобилна благодат. Но тогава.

А сега...

Сега е време за съвсем други размисли.

Досега не съм се изказвала по темата просто защото не разбирам грам от електоцентрали, атомна енергия, сеизмични зони, потребление и т.н. Като чета статии изглежда лесно, но дълбоко подозирам, че отвъд фокуса на осветеност лежи безгранична, необозряна от мен тъмнина.

Дали да достроим най-после "Белене" или окончателно да сринем основите й като мавзолея, например?

- Тате, дали да се оженя или да си остана ерген? - попитал син баща си.
- Каквото и да направиш, сине, след години все ще съжаляваш. - отвърнал бащата.

Това, което даже и аз разбирам е, че правилните решения в този случай са две и просто някой трябва да избере едното и после да понесе последствията, а ако загуби изборите - да остави други да ги носят.

Дълъг weekend в Upper Raspberry

2011-04-07T01:03:00.000-07:00

Който е измислил дългите уикенди, да е жив и здрав. Два почивни дни са добре, но четири са просто идеален брой и сто на сто и фенг шуй ще одобри числото - излъчва стабилност и е основа за прекрасна работна седмица от три работни дни, Божествено число, уместно приложено към трудовия ритъм.

В един дълъг уикенд спокойно можеш да се отправиш на път към безкрайните и любопитни населени места н непосредствена близост до растящата и отказваща да си признае, че старее столица. Точно това и направих.

Много, много отдавна, в незапомнени времена двама британски рицари-кръстносци вървяли по моите стъпки и току пред символичните порти на селото срещнали двама местни жители. "What is the name of this picturesque settlement, honourable men?" - попитали рицарите.

"Какво каза този?" - прошушнал единия от местните. "А па рАзбери!" - провикнал се другия.

"Upper Raspberry, Upper Raspberry", закимали разбиращо кръстоносците, пришпорили конете и изчезнали отвъд хълма, все едно не ги е имало.

И понеже често вносното носи повече тежест през местното, по късно селището просто възприело превода на това, което разбрали и предали рицарите и нарекло себе си Горна Малина, и за да носи по право това име, положили и основите на Долна Малина.

Тощу-що си измислих тази история и тя няма нищо общо с истината, освен ако без да знам не съм получила прозрение...

Разходих се из достопочтеното селище и мога да свидетелствам, че там хората живеят пълнокръвно и ненатрапващо се. Дворовете - прекопани и засадени, подредени и чисти, а улиците - пусти. Само на едно площадче група деца играеха като в доброто старо време, останало в спомените ми - караха колело, гонеха се и подскачаха радостно. След второто минаване започнаха и да ми казват "здрасти", като на познат.

В Горна Малина определено няма да изпиташ недостиг от места за пазаруване на хранителни стоки и други насъщни неща. Железарският магазин прелива от прелюбопитни стоки - изкуших се да си купя чифт галоши, но устоях. Браво на мене. На закачалки висяха и дъждобрани, по традиция предназначени за някой с поне 20 сантиметра надвишаващ скромния ми ръст. Ще опитам пак - и тук, и там, и навред, все някой ден ще намеря солидно ушит детски вариант. Магазинчетата за храни обикновено вървят в комплект с кафе или кръчма - доста приятно изобретение. В събота работеше фризьорката, а също и полицията.

Местното кисело мляко е добро, може би заради топлото лично отношение към даващите мляко. Ето тук една крава с един пастир, дружелюбен човек, учуден че ходим пеша. "Пестим бензин" - казах аз, а той се засмя:

Самата крава твърдо обича да се поглези, срещнах я и на спирката да чака транспорт.

Както всички знаем, отвъд хълма тревата е винаги по-зелена и съседската кокошка е задължително гъска, но не знаех, че и кравите го знаят.

На един стълб имаше написано на ръка съобщение, че в съседно село се провежда надбягване с каруци. Потюхках се наум, че няма да видя нищо от събитието, но не се оказа така - докато седяхме в кръчмата, изведнъж по улицата профучаха три каруци. Ама наистина профучаха. Нищо общо с движещите се по софийските улици грохнали коне - тези летяха така, че не успях да снимам нито една, но пък късмета ми се усмихна и по-късно отдалече забелязах цяла група. Без секунда бавене извадих техниката, и ето:

Тази може да е размазана, но пък държа да покажа как едно БМВ диша газта на каруците. Като наближиха, и те се оказаха трудни за снимане - ама наистина, наистина развиват висока скорост:

И това не са единствените домашни животни, които ме изненадаха. Привечер видях стадо крави със същите характеристики:

И все пак, ако трябва да избера една снимка като резюме на четирите дни, то тя ще бъде

заради уюта на гнездото; щъркела, който изглежда така, като че ли се почесва по клюна и устремената горе в небето лястовица. Пролетта е тук. Споделена.

Пролетен вятър в главата

2011-03-27T07:08:00.001-07:00

Пролетта дойде - спор и две мнения по въпроса няма и не може да има. Единодушие, съгласие, хармония с пълни шепи да гребеш и да остане да прелива.

Пролет. Време за ново начало - по-естествено и истинско от новогодишното, например, когато земята е скована, и даже въздухът се е свил от студ.

Най-уместно ми се струва да започна процеса със себе си и отвътре, и то най-вече с онези щедри и безплатни процедури, с които е наситен светът около мен. Първо - слънце, без да забравям слънцезащитните кремове; второ - въздух - в освободената от промишленост територия на България местата да дишане с пълни гърди стават все повече; благотворна влага; зеленина - радостта за очите е сред най-полезните сред всички познати ми методи за здраве и оптимизъм.

Добре ще е и да хапна нещо полезно, та се запътих към местните магазини. Първо ми се наложи да мина през построения преди години на мястото на баскетболно игрище търговско центърче. Всеки месец го напускат поне двама търговци; за кратко на мястото им идват други, но после и те си тръгват. Наскоро затвориха магазин за спортни стоки и за детски дрешки. А в едно от освободените места се настани заложна къща.

Търсех си просто мюсли, по възможност био, но без особени претенции, но няма и няма. Никой не ги купувал, не зареждали. Като гледам оределите рафтове, май и други неща не се купуват. Опитах да компенсирам с плодове и зеленчуци, но не посмях - видът им един изкуствен, като произведени в час по трудово обучение. И се прибрах с едни овесени трици от аптеката. Прясно мляко, какао, мед и орехи с овесени трици - бива.

И дано в близките дни ми се отвори някое катерене на планина...

Хей, пролет иде!

2011-03-11T07:15:00.000-08:00

Днес слънцето пекна, лъхна ме на пролет и ако питам майка ми - добра домакиня до мозъка на всичките си кости - е време за пролетно почистване. Обаче на мен не ми се чисти, ама никак, и се чудя в какво да вложа енергията, която се влива у мене ей така, от въздуха.

Като начало ми идват ето едни такива идеи:
- да си сменя СТАЙЛИНГА;
- да започна работа в процъфтяващ ХОЛДИНГ;
- да се включа най-после и аз като активен шофьор в столичния ТРАФИК.

На първо мислене три са достатъчно, и все пак ще се радвам ако получа още идеи, затова обявявам началото на

БРЕЙНСТОРМИНГ.

Честит 3 март, национали!

2011-03-03T02:13:00.000-08:00

"Пътниче кажи в Спарта, че си ни видял тук да лежим паднали,

понеже се подчинихме на свещените закони на родината."
Симонид
Симонид Кеоски (556 – 468 г.пр.н.е. ) лирически поет, автор на хорови песни. Възпява победните битки при Саламин, Маратон и Артемизия. Автор на епитафии. Леонид, спартански цар ( 520 – 480 г.пр.н.е. ). По време на гръко-персийската война защитавал прохода при Термопилите с шест хиляден отряд, в това число 300 спартанци и загинал геройски.

...Враг персиец се хвалел в разговор със спартанец: „Не ще видите слънцето от многобройните ни копия и стрели.”, а спартанецът му отговорил: “Е, тогава ще се бием на тъмно”...

Ето ни към днешна дата 3 март 2011 година в очакване на резултатите от преброяването, което ще отговори на въпроса на колко възлиза националния отбор на България и кой точно играе в него.

И ако ти, пътниче, стигнеш до Сан Стефано, кажи, че сме тук, лице в лице със своите Термопили и се бием на тъмно.

Честит 3 март на Българите - на преброените тук и в ЕС, на непреброените по всички краища на света, с пожеланието да оставим трибуните на феновете и да заемем мястото си в отбора.

Защото днес националите сме ние.

За малките големи песни и Дора Габе Пенева

2011-01-24T05:09:00.000-08:00

Възхвалата на дребните неща често е искрена и още по-често - лицемерна; в стремежа си да въздадем справедливост придаваме допълнителна ценност на незначителното и се стремим да отнемем от стойността на голямото.

Каквото и да правим обаче, не е в нашите ръце аршина, с който се мерят нещата от живота - със собствената си мярка преценяваме единствено какво сме успели да получим лично ние.

Една поизтляла серия детски спомени ме връща към крехкото ми здраве, вечно възпаленото гърло, мятането между завивките в огъня на високата температура, мъгливата едра фигура на детската лекарка и авторитетния й глас.

А след това - лекарствата... И досега преглъщам трудно едрите таблетки...

Сигурно всяко момиченце играе тази игра - дошъл е часът за лекарството, гледам с неприязън лъжицата с гадно розово сиропче и потръпвам от погнуса, а мама поднася отвратителната течност първо към куклата, тя уж изпива лековитата горчилка и после идва мой ред. Гнус!

(Към тези случки, а и не само, ме върна една стихосбирка на Дора Габе Пенева озаглавена "Малки песни" на Книгоиздателство "Перун" - София от 1923 година.)

Процедурата вървеше обикновено с едно стихче, което мама знаеше наизуст от баба:

В първи клас пък си харесах особено едно стихотворение, с което баба ме разсмиваше:

Казано честно, от всички тези думи правдиво ми звучаха само "Бабчо, мила, бабчо сладка!" - останалото ми звучеше като смешка.

Някъде към четвърти клас, може би, научих наизуст и

И всъщност препрочитайки последния куплет си мисля, че може би няма нищо по-голямо от човешкото сърце, защото в него се намира място и за малкото, и за голямото, и даже за безкрайното.

Рецепта за щастие

2010-12-29T04:59:00.000-08:00

Ако някой
някога
поиска от мен
да напиша
рецепта за щастие,

то аз
непременно
ще сложа
капчици
дъжд.

И... две-три
снежинки,
мъгла
и дъга -
за да има
клише.

Ще подчертая
ДЕБЕЛО -
във никакъв
случай
недейте

размесва
съставките.
Нека останат
неприкосновени
в своята

цялост.
Оставете
дъждовните капки
да паднат
където поискат -

на цвете,
на нечий прозорец,
на пътя...
Не смейте
снежинките

да ловите с ръце!
Прегърнете мъглата
с две ръце,
целунете
дъгата...

Хм, да! И
не забравяйте!
Всяка рецепта
има съставки,
но всъщност

щастливите
НЯМАТ РЕЦЕПТА ЗА ЩАСТИЕ.

Моето бъдеще като народопсихолог

2010-12-05T04:27:00.000-08:00

Попълзновенията ми към попрището на народопсихолог - любител и непрофесионалист отново ме подтикнаха да поставя пръсти на пулса на нацията.

Подобна операция обикновено води до един-единствен и сто процента красноречив резултат - в първите няколко часа ударите на сърцето са така абсолютно недоловими, че изкушават малко преждевременно да се наложи заключението, че въпросния организъм просто е хвърлил топа и сега пребивава в едни по-горни и безтелесни селения.

На второ, трето или n-то пипане все пак вената на народното кръвообращение предпазливо, свенливо и полудоловимо, като движение под прикритие и дълбока секретност и нелегалност лекичко напомня, че и да са засегнати разни жизнено важни органи, то сърцето още работи, а жертва най-много за пореден път да е станало черешовото топче на свободата - онова, което ако и да не успява да възпроизведе изстрел е мигновено ефективно в мисията си да се саморазруши.

Колкото и назад в историята да се връщам с черешовото топче, то не е достатъчно, за да се открият корените на днешното отношение на съвременния българин към политическите - а и не само - процеси в държавата тип република.

Защото всъщност българинът днес може единствено да се характеризира като мъдрец - последовател на Лао Дзъ, който само и единствено "чрез бездействието действа".

Да НЕ се гласува на избори е едно от най-разпространените теории и практики за... прекъсване на порочния кръг за изтласкване на нови, но все така непригодни политически фигури до върховете?

НЕ се протестира масово срещу закони, които засягат целокупното население - като пенсионната реформа, например.

Ако случайно някоя група реши да протестира, широките обществени слоеве НЕ я подкрепят.

Списъкът на НЕ-реакциите може да се продължи неограничено; или поне да се състави такъв на 100-те НЕ, които ще направят държавата ни благоденствуваща?

И ако те се сбъднат, да влезе в сила 101-вото: Ако искаш да живееш в нормална държава, НЕ живей в България.

Честит ден на християнското семейство и християнската младеж

2010-11-21T03:57:00.000-08:00

Днес е 21 ноември, Въведение Богородично, Ден на християнското семейство и християнската младеж.

Православна християнка съм от 33-тата си година, преди това имах свободата да избирам и след дълги размишления се спрях на официалната за страната ни религия.

Свободолюбива и независима съм по дух и ми е изключително трудно да приема себе си като постоянен член на някаква общност; "Днес съм тук - утре ме няма" (цялата реплика е "Фото, моля - днеска съм тука, утре ме няма") изразява по-добре моята същност.

Определям се и като вярваща - също като черта на характера, и в желанието си да приложа това, което нося в себе си ме заведе до купела на храма Св. Успение Пресвета Богородица. По-нататък не станах нито ревностна, нито информирана християнка.

Ако не мога да информирам, то поне се стремя да не дезинформирам и потърсих в нета добри и напътствени думи за днешния празник. Изненадващо ги открих идващи отдалеч - от Чикаго.
Там си харесах още веднага и "Къде е духът на Караджата?!".

А иначе, днешният ден е избран и като Световен ден на поздравите - пак по материал от същата страница.

Хубаво е да има избор.

Вярваща мога да бъда, фанатичка - не.

Докле е младост

2010-11-20T04:44:00.000-08:00

Днес особено симпатичен ми стана един пост на Владимир Иванов, озаглавен "Криза на средната възраст". Там авторът донякъде се чуди дали състоянието му може да се опише с тези думи.

Не съм специалист по въпроса, разполагам само с жизнения си опит и обща култура по случая, и все пак ще се произнеса "компетентно":

ВЛАДИ, АКО ВИЖДАШ ВЪЗМОЖНОСТИ - ЗНАЧИ СИ В КРИЗА.
АКО НЕ ВИЖДАШ ВЪЗМОЖНОСТИ, ЗНАЧИ СИ В ДЕПРЕСИЯ.

Младостта, тази лекокрила птичка - тя каца на рамото ни веднъж, а колко ще остане зависи от нас.

В ранните ми ученически години ни "приканваха" задължително да се абонираме за списание "Дружинка". Научих се да чета на 4 години и офертата не ми се струваше особено привлекателна, но пък с удоволствие давах всеки нов брой на по-малката ми сестра да си къса на воля и да остави на мира моите книги.

А днес искам да споделя едно пожелание от миналото, Доньо Донев, списание "Дружинка" и мен:

още повече, че към днешна дата на практика може да се провери доколко са се сбъднали думите на художника.

Птичката на младостта може да пее на рамото ни вечно - стига да не я подплашим.

Поздрави!

Софийската аристокрация преди 50 + Х години

2010-11-17T15:19:00.000-08:00

Както коментира Славчо в предишния ми пост, "Няма нищо ново под Слънцето" - може би освен факта, че същото старо нещо се случва с нови хора.

Преди време попаднах на една широко ползвана като източник книжка, "София преди 50 години" - цялата можете да прочетете, ако последвате връзката. Автор на текста е Георги Каназирски-Верин (информация за него като че ли няма никой от цитиралите го, аз включително), рисунките са на известния Александър Божинов.

Избрах да предложа "Тогавашната кореняшка аристокрация" поради многото препратки към миналото, настоящето и бъдещето на който и да било град, който, също като човешкия организъм, мени клетките си.

Някои от нас са носталгично привързани към миналото; други ловят жадно мига в настоящето; трети са устремили същността си към бъдещето - и всеки е прав в избора си, защото животът иска и трите и не приема "не" за отговор.

И като съм започнала с древните римляни - нека да завърша с тях и Sic transit gloria mundi, с други думи, така преминава световната слава; а както някой беше добавил по-късно - и женските форми.

И славата, и формите са преходни неща и може да скърби безутешно за тях само този, който единствено това е притежавал.

А такъв аз не познавам.

Пък и както казват китайците,

По-добре е да си имал нещо и да си го загубил, отколкото никога да не си го имал.

Грижа за човека

2010-11-16T07:32:00.000-08:00

:-)))))))
Само и единствено защото ние, столичаните, сме страхотно и невероятно готини пичове и п.....ки; и понеже сме суперяки аристократи и кореняци (и, ако искате да знаете, и цялата земекопна техника на планетата да се събере, и денонощно да копае, и до другия край на Земята да стигне, пак няма да успее да открие докъде ми стигат корените),

та по тези горните причини ние си имаме собствена общинска банка, където да си ходим по малка и голяма банкова нужда, и да си плащаме столичните данъци и такси, дето са каймака на данъците и таксите и върха на всичко, що се плаща кеш, с карта или банков превод

и който не вярва, да ми види извлеченията, ама не може, защото съдържат лични, поверителни, столични, кореняшки и аристократични данни, дето не може да се мърсят с к'ъв да е достъп, а само аз мога да си ги гледам... е, и други столичани могат, ама първо да си докажат гарантирано произхода!

Само 'дето ме дразни, че сега й викат Общинска банка; а в славното ни минало са титулували това учреждение както си правилно - Столична общинска банка, и от пръв поглед е ставало ясно каква е банката, на кого е банката и кой може да я посещава с чувството на пълноправен собственик, цар, господар, абе... изобщо, сещате се, кореняк софиянец, ЪпсУлютен аристократ откъдето и да го погледнеш.

:-)))))))

Днес пак се зачетох в списание "Сердика", Списание на Столичната община, година седма, 1943, Книга първа и втора и какво мислите?

Попаднах на репортаж от ... Павел Вежинов. За познавачите на периодиката това може и да не е изненада, но за мен е. Допадна ми и темата - една мярка на държавата за забрана на заложните къщи и една услуга, предлагана от Столична общинска банка, "Заеми срещу вещи".

Четейки се замислих - дали това е една искрена статия за истинска грижа за човека или реклама на услуга?

Като човек, живеещ под обсадата на реклами и "хитроумни" маркетингови стратегии като обект на манипулация все по-трудно чета непредубедено подобни "репортажи".

Но пък напълно непредубедено отварям душата, сърцето и ума си към човеците от следващите три снимки!

С Павел Вежинов в трамвай №2

2010-11-15T06:30:00.000-08:00

Познавате ли творчеството на Павел Вежинов? Ако така ще се питаме, за себе си мога да кажа - да, стига да ми оставят известно време да изчовъркам от съответния си мозъчен пласт информацията за "автора и творчеството му" (кавичките тук служат да покажат, че довърших изречението на автопилот, все едно съм се върнала в ученическите си години.) Като изключим нежеланието ми да се връщам назад вместо да вървя напред доста допринася и факта, че не успя да ми стане любим автор. Нелюбим - също; без щети и за двете страни.

Така или иначе, днес отново се зачетох в настолното си списание "Сердика", Списание на Столичната община, и по-точно - година седма, 1943, Книга първа и втора. За разлика от предишния брой, на този не му липсват кориците и е в сравнително добро състояние като форма, а духът му е на висота - като на предишното. (Дори и в нездравите книжни тела може да се открие забележително здрав дух; обратното също е вярно).

И хоп - попадам на изключително актуална статия със заглавие "Билети и карти господа!" (само дето няма запетайка и към днешна дата звучи сексистко, но всичкОто хубост не се въди на едно място, да не се сърдят другите места, предполагам.).

Още първият абзац е направо култов: "Трамваят каточели е най-важната отлика между Столицата и провинцията, единственото нещо, което само тука го имаме. Той е преход, между който лежат десетилетия, толкова голам, колкото между него и подземното метро на Запад. Може би някой ден и ние ще имаме метро, но тогава провинцията ще има пък своите трамваи. Засега, обаче, зеленикавите електрически коли са софийски монопол и още дълго време ще останат съществена отлика на Столицата."

О-па! (Както е вече малко демоде да се реагира, но спрямо 1943 година е авангардно решение за начало на абзац).

Освен сексизма в заглавието, изостреното ми чувство за равенство, братство и справедливост, единство на нацията и национална гордост доби свръхобтекаема форма от опита да се внуши неравнопоставеност между столицата и "провинцията" и превъзходство на Запада, основани на чисто, само и единствено транспортни признаци! ВъзмУтих се, огУрчих се и тутакси отгърнах да видя кой е автор, а то - Павел Вежинов.

Но стига цитати - ето я цялата статия, беше ми забавно да я чета, може и на вас да се хареса:

Та толкоз за градския транспорт през 40-те години на миналия век, уважаеми дами и господа. Разликите с днешния са чисто технологични; а всичко що зависи от човешкия фактор спада към категория прилики.

От себе си искам да вметна, че грандиозните и непреодолими разлики между столицата и т.н. "провинция" в моите очи са доста силно преувеличени. От една страна София е столица, но не на себе си, а на България и нищо не пречи като такава да се ползва с любовта на българските граждани - на който колкото му отпусне сърцето. От друга - разсредоточили сме се ние, българите, върху една красива, но относително малка територия и като численост се топим все повече, та може би дошло е време да се съсредоточим върху онуй, което ни прави близки един на друг; че не е нужно да се тровим взаимно - нали затова си избираме правителство.

Тръгнали сме от общото си миналото; пристигнали сме в споделеното настояще; пътуваме към бъдещето - и тези с картите; и тези с билетите; и гратисчиите. Някои са седнали, други - правостоящи, трети висят от вратите, четвърти не са успели да се качат; ватманът кара напред и прави завои, вярно, но само ако релсите му позволят. От време на време влизат контрольорите...

А Павел Вежинов?

Е, той слезе от този трамвай на 20 декември 1983 г.

Но можете да го срещнете "Нощем с белите коне"...

Диспропорция

2010-11-13T11:50:00.000-08:00

След има-няма две-три седмици влачене по корем с китка симптоми като кашличка, дращене в гърлото, болки в мускулите и ставите и усещане за стягане от менгеме в областта на синусите накрая се предадох и посетих моя Дже-Пе (предпочитам да го изричам така, все едно чета Пинокио и всеки момент вратичката от страницата на книжката ще скръцне и на прага ще се появи татко Джепето. Става ми по-домашно и уютно и това си е!).

Пропускам пътуването до ДКЦ-то, въпреки че имаше тръпка в преодоляването на стесненията на улици поради строеж на метрото и съспенс от недоумението на таксиметровия шофьор къде изобщо на мястото, което му описвам, въобще може да има ДКЦ.

Даже и при задръстване право пропорционално на не-информираността на шофьора - и двете със стойности над максимално допустимите за запазване на психичното здраве на пътника - накрая пристигнах. Ще кажете - ура! Но не. Твърде прибързано ликуване.

Защото влизането през вратата на кабинета изобщо не е момента, в който мога да се отпусна блажено в ръцете на хората с бели престилки. Не! В този момент опитвам да задържа в съзнанието си трите наум, които не бива да забравям.

Първо! Най-добре е изобщо да не казвам, че не съм добре; че ми е зле или пък съм болна. Има нещо в начина, по който изглеждам, което очевидно противоречи на горните изявления и доктора прихва да се смее. (Дълго съм си блъскала ума над този парадокс и вече горе-долу ми се оформя формулировката, че аз и като съм добре изглеждам зле; а като съм зле изглеждам по абсолютно същия начин както като съм добре.) В такива случаи вместо да се впускам в излишни обяснения най-добре е да оставя доктора да ме прегледа и по напълно емпиричен път да установи, че ще се смеем някой друг път.

Второ! Веднъж годишно, на две години или пък на пет стигам до лечение с някакъв антибиотик и колкото и големи да са буквите, с които пише към какви точно антибиотици съм алергична, всеки път ми задават въпроса: "Да сте алергична към някои антибиотици?" Аз примерно си отговарям с да и уточнявам към кои, но после като ми изпълнят рецептата в аптеката често се оказва, че са ми предписали точно един от тях. Но по-опасно е като изобщо не ми зададат въпроса. Та затова, независимо от състоянието си поддържам едно ниво на бдителност, така да се каже, че да не последват после едни други лечения...

И ето ме в аптеката. Оказа се, че от последното ми идване медицината е напреднала и вместо капсули за цяла седмица на не-знам-си-колко-си часа вече разполагам с три броя хапченца - по едно на денонощие. Лечението вече придоби други измерения - цивилизация! Алармата на телефона не ме буди под тревога в невъзможни часове; цялото семейно воинство не ми звъни по телефона да ми напомни да не си пропусна часа за лекарството; аз наистина не го изпускам въпреки всичките дразнители по-горе...

Точно към третия ден менгемето поотпусна хватката си, пред очите ми се появи напълно нормална дневна светлина и ми блесна, че съм пропуснала

Трето! И при най-кратките лечения с антибиотик ми се налага да взимам нещо противогъбично. А този път забравих да напомня... Вдигнах тяло от леглото и право в аптеката, където се оказа, че докато съм си лежала в тази област медицината е напреднала още повече и вече вместо с таблетки, които се пият по две и по три получавам блистер, в който се мъдри една! Една!

Защо пиша всичките тези неща?

Ами защото прочетох, че списващите блогове ползват блог-пространството като един вид отдушник на разни свои състояния и реших и аз да се оплача! Кажете ми, откъде-накъде една медицина нищо и никаква за толкова кратък период ще реализира такъв напредък, че да може с има-няма четири хапчета да изтреби същия брой зловредници, а аз стоя и тъпча на едно място и не мога, примерно, с един лев от заплатата да си купя три-четири нови рокли...или разни други насъщни неща.

Защо не се развивам пропорционално на медицината?

Рискове на професията

2010-11-13T02:59:00.000-08:00

По повод еднодневното посещение на министър-председателя на Русия Владимир Путин в България в групата посрещачи се появи портрета на Анна Политковская. Съзерцавайки това лице си зададох въпроса:

Ако преобладаващата част от представителите на нашата "жОрналиЗтика" преместят офисите си в Русия, то едва ли някой ще предприеме наказателни действия срещу тях.

Единствено има опасност, ако се съди по "стайлинга" им, масово да започнат да ги ползват не по предназначение.

Какво да се прави, рискове на "професията".

Писмо в синя бутилка

2010-11-11T04:12:00.000-08:00

Едва вчера беше 10 ноември и бурният вятър наред с жълти листа навяваше спомени

за един вятър на промяната
за един златен резерв
за преброяването на пилците наесен, със или без остатъци от антибиотици
за ятата мигриращи от терминалите 1 и 2
за срутените покриви на къщи без стопани

и за какво ли още не. Спомних си, например, за синята бутилка, в която милиони пъхнаха писъмцето с мечтите и надеждите си и я пуснаха по вода, но тя така и не достигна до бряг, камо ли до онези, които по силата на гласуваното в тях доверие бяха призовани да въплътят в реалност фината материя на пожеланото. Призовани, но не и призвани. Бяха.

Върху един шкаф в кухнята ми стоят десетина стъклени предмети - предимно бутилки. Обичам да гледам стъкло и прозиращата и пречупваща се през него светлина; харесва ми да пия и да се храня от стъкло - най-трудно задържащия микроби и най-ефективен за почистване материал. Сред групичката бутилки от различни времена, в различни цветове и форми любима ми е синята бутилка от софийска минерална вода:

Доста се борих с апарата, местоположението и светлината докато горе-долу получа цвета, който виждам с невъоръжено око, без посредничеството на обектива. Да си призная, помогнах си малко и с редактора на снимки, но най-ми помогна факта, че накрая просто се примирих с резултата. Засега. (Тук е мястото да споделя, че има и нещо още по-неподатливо на фотографските ми умения - супата. Установих, че за да мога да направя що-годе прилична снимка на паница чорба 1 брой, трябва да отлея поне половината от водата, а това изобщо, изобщо не ме устройва. Та толкоз засега за мъките на фотографина любител.)

И все пак, основният повод да превърна синята бутилка в модел беше един не особено добре запазен брой на списание "Сердика", издавано от столичната община от 1937 година (ако броя правилно, което всъщност не е вярно, но понякога ми се получава). От страниците му разбрах, че някога, в далечни времена, людете от въпросното ведомство по неясни днес причини са считали живеещите на територията на общината за хора и са си правели труда да документират, опишат, разяснят и доведат до знанието им многоликата същност на мястото на обитание, наречено София.

Ето какво четем там за синята бутилка:

И тъй като от последната страница започва друг материал, реших да кача и него:

Не знам докъде се простират вашите спомени, но макарите с маркучи от снимката бяха в обръщение докъм 80-те години, ако не и след това. В късните часове паветата (предимно жълтите) лъщяха на светлината на лампите и присъстваха в доста от пощенските картички от нощна София. Даже в момента си спомних част от едно от стихотворенията на Христо Стоянов от това време, когато цигани имаше, а ромите още не се бяха появили:

"Старите цигани мият гърба на асфалта

до скъсване..."

(аз освен че не мога да смятам, почти никога не цитирам точно, така че - прощавай, Ицо, ако не е съвсем така в стихосбирката.)

Днес е 11 ноември и който намерил бутилка с писмо - намерил и може би и прочел. Аз пък за пореден път прочетох един пост на Тодор Сантов.

Как мислите, има ли връзка?

Да запълним дупката?

2010-11-01T11:31:00.000-07:00

Теле-то като източник на вдъхновение равно няма. Включа за компания, чуя една реплика само и хоп - музата ме полазила като бълхица кучешка козинка.

Днес вълшебното ключе, което отключи катинарчето на вдъхновението ми беше пуснато по повод на пенсионната реформа и парите за здравеопазване.

Какво представлявам аз? Дотук за почти 50 години живот все имам някаква там представа за собствения си образ - къде като самооценка, къде събран от немалобройната чета семейна, професионална, приятелска и так далее. Пред погледа ми се е оформила вече някаква картинка - не като да е шедьовър или световна класика, но пък и не е като да е за изхвърляне. Хвърлена в употреба, без да стигам до 100 % КПД, и фира кой знае колко не давам.

Да, ама така си мисля аз. А тези, дето ми кроят шапката, друго мислят.

Чух по тв-то, значи, че било решено парите, които внасяме за здравеопазване, да се ползвали за здравеопазване. Представяте ли си? Един вид, внасяйки за ЗО, аз всъщност просто внасям, за да има(т) там някъде за нещо си.

Същият принцип важи и за пенсионните ми осигуровки, както се оказва. Аз плащам днес, но не за да получавам утре. Защото моите пари още днес ще покрият някакви липси, някакви дефицити, ще бъдат употребени без забавяне и единственото сигурно е, че вдругиден пак няма да има - само че нямането ще да е по-голямо от днес и утре.

Значи, има нещо постоянно и непроменливо, на което да се опра и да получа най-после чувство за сигурност и спокойствие - че дефицит е имало, има и ще има.

Подочух нещичко и за мерките, предвидени за "справяне" с въпроса. Те най-общо казано включват:

- пенсионните вноски да се вдигнат. Един вид, ние пари нямаме, затова вие дайте. А ние пари имаме ли, че да дадем, това никой не пита.

- пенсионната възраст да се вдигне. Все едно с колко. Лошо няма, но кога, ако смея да попитам, ще дойде ред на младите хора да започнат работа при това положение? И най-вече, при статистиките за ранна смъртност в страната, каква част от работещите ще достигнат реално възрастта за пенсия?

Така погледнато, очевидно моят образ в очите на взимащите подобни решения е на проста статистическа единица, от която се очакват две неща:

Първо, да запълни с колкото там може пари дупката в бюджета.
Второ, след това най-културно да запълни една друга дупка, та да не се налага да правят разходи за пансионерка там някаква.

Един вид, те правят дупките, ние ги запълваме. Е не сме ли велика нация?

1 ноември

2010-10-31T09:16:00.000-07:00

Говоренето и писането "по повод" е малко като капан с две сиренца - и думите, и мълчанието са еднакво уместни, стига да си платиш цената. Сиренето в капана изобщо не е безплатно, каквото и да сте чували по въпроса.

Днес ми се заговори за даващите.

Преди време предложих на приятелка да й услужа с дребна за мен сума тогава, но нужна за нея. А тя казва: "Не обичам да взимам назаем. Предпочитам да давам." И вярно, такава е.

А аз отговорих: "Ами вземи поне веднъж и ти, да видиш как се чувстват тези, на които все даваш и даваш."

Защото дават тези, които имат.

А получаващият волю или неволю заема позицията на нямащия.

И никой не иска да е нямащ, дори когато му се иска да вземе.

Живелите в разумна възраст през соца сигурно си спомнят вица за "чувство холода,чувство голода и чувство глубокой благодарности". За принудата да благодариш, че си получил поне част от онова, което си е твое.

Това не пречи "Благодаря" да ми е любима дума. "Здравей", "Добър ден", "Лека нощ" са пожелания, отправени към бъдещето; "Благодаря" става сега, точно в този момент.

За 1 ноември тази година си спомних с благодарност за Вера Мутафчиева и Доньо Донев. Защо точно за тях и аз не разбирам напълно; може би ме посетиха мислено или пък аз се обърнах към тях да открия отговорите, които търся на въпроси към съвсем днешна дата.

Вера Мутафчиева в интервюто, към която води тази връзка заявява: "Не възприемам историята като раздаване на присъди от последна инстанция." А от "Случаят Джем" един от любимите ми цитати е "Когато човек създава закон, не знае кого ще удари".

След пространството може би най-много обичам времето, поради склонността му да променя перспективата и да придава и отнема стойност.

От Доньо Донев пък ще предложа връзка към едно негово филмче. Защото, колкото и хлъзгави, гъвкави, неопределени и променливи да стоят нещата де юре, нищо не може да се сравни с неопровержимото

Де Факто!

На зло куче зъл прът. А на здраво? Здрав ли?

2010-10-23T07:15:00.000-07:00

В магазините за здравословни храни все по-често попадам на типични и характерни за инките храни, като киноа, например.

Хм... ако киноа е храна на дълголетници, къде и кога мога да се срещна с жив инка-столетник? И дали изобилието от храни на древните индианци няма нещо общо с маите, календара им, и 2012?

Защото... ако е така, ами нека си кажат направо. Защо така с намеци?

Тротоарите на "Цар Иван Шишман"

2010-10-20T12:43:00.000-07:00

Исторически погледнато, нямам сведения кога точно е възникнала възможността "цар" да се асоциира с "тротоар". Аз като не знам нещо, първо питам интернета, преди да се заровя в прашни библиотеки или да тръгна отчаяно да разпитвам от човек на човек - особено ако вечерта е напреднала и скоро ще падне нощ.

Та... питах и отговор не получих, освен отпратки към адреси на улици с имена на царе и доста връзки към шумното и богато отразено събитие на ул. "Цар Иван Шишман".

Дааааа... там пешеходци пяха и се веселиха и мед им тече по брадата, а аз не бях там и спомени от първа ръка нямам, но в замяна на това имам едни по-други спомени за уют, спокойствие и едно топло, неповторимо излъчване на късата иначе уличка през епохата на късния соц.

Тогава работех и учех наблизо и честичко в почивките правех тегел напред и назад просто да подишам и да се заредя с въздуха на иначе небляскавата, но домашна атмосфера там. Според настроението си спирах пред аптеката, рибарското магазинче, хлебарницата или друго някое посещавано от хората наоколо местенце.

Има някакво особено величие в малките ежедневни неща и привичните жестове и стереотипи, с които ги изпълняваме. Едни от най-незабравимите уроци, които съм получавала в живота си са свързани именно с такива насъщни умения като как да избера хубава риба или да си сваря боб.

Днес реших да включа улицата в разходката си след работа. Първо минах през Софийска градска художествена галерия да видя още веднъж изложбата "Лика и Генко". Откакто пространството там се насели с тези двамата, у мен се разви насъщна нужда да ги посещавам и първо отивам при трите автопортрета на Лика Янко. Може би не можеш истински да опознаеш един човек, ако не успееш да надникнеш в начина, по който той или тя вижда себе си. Досега кой знае защо не бях обръщала внимание на точно тези работи и като ги видях, изпаднах в нещо като вцепенение.

После, под шума на фонтаните бавно прекосих градинката пред Народния театър, стигнах до "Кристал" с идеята да открия една галерия, но не би. Вместо това попаднах на магазинче за био храни и козметика. Купих си чай и най-накрая завих по "Шишман".

И ще кажа - да, целенасочено или не някой или пък много хора са се пробвали да придадат на едновремешната топла уличка лустро и аз не бих коментирала харесва ли ми това или не, защото докато вървях бавно по тротоара днес, аз всъщност крачех по пътеките на хиляди успоредни спомени, които - както са ме учили по математика - могат да се срещнат само в безкрайността.

А до тогава има много време. И много път.

Засега само ще споделя, че тротоарите на "Цар Иван Шишман" изобщо не са царски.

И докато внимавах да не попадна в някой от многобройните капани, заложени във вида на плочки, умът ми чертаеше проекти на красиви тротоари.

Царски.

По които някой ден да минат и краката ми.

Сърцето като орган

2010-09-26T02:52:00.000-07:00

По случай Международния ден на сърцето искам да публикувам кратка анкета.

Естествено, с цел по-голяма неяснота и объркване, анкетата НЕ Е във вид на анкета.

Ето ги и въпросите:

България оглавява класациите по сърдечни заболявания и смъртност от такива, защото:

1. Българите се храним с продукти, разпространявани в търговската мрежа с неясен и/или неустановен произход и съдържание, потенциално и действително вредни за нашето здраве.

2. Българите живеем в стрес от:
а) по-малко от 20 години - засяга групата на родените преди по-малко от 20 години;
б) 20 години - обхваща групата на 20-годишните;
в) над 20 години - отнася се до частта от населението, необхваната в а) и б).

3. Българските лекари упорито не желаят да ни излекуват от горните две.

А ето и една друга гледна точка:

Богдана Карадочева и "Самотен ловец е сърцето"

Дума дупка (не) прави

2010-09-12T13:59:00.000-07:00

Както е добре известно на всички, на които е известно, аз съм българка и следователно във всеки един момент мога да направя революционно откритие, което да преобърне представите на недостойното за българския гений човечество и да го запрати в дълбините или висините на едно колкото неочаквано (за човечеството), толкова и логично (за всеки, познаващ възможностите на българина) прозрение.

Ето, миех си чиниите ръчно и без помощта на съдомиялна, съпруг или свекърва и хоп! Открих!

Открих какво?

Нещо едновременно просто, но и жизненоважно за икономиката на държавата (ни), а именно - каква е причината за появата на такова огромно количество дупки по българските пътища!

И каква е тя?

Много просто, направо елементарно, Уотсън!

Думите!

Но не всички, не!

Ужасния навик на българина да псува изобилно и неконтролируемо (особено когато е зад волана) всъщност генерира енергия с разрушителна сила, която засяга не само пътното платно, но и прилежащите тротоари!

Тук на това място можех да отправя призив към водачите на МПС да се въздържат от попържни, но колкото и да съм наивна, чак толкова не съм, та да ми се види реалистична подобна перспектива.

Та и моето откритие ще последва съдбата на толкова велики достижения на достойни мои сънародници...

Светослав Минков и "Всеки с късмета си"

2010-09-01T04:15:00.000-07:00

Пожеланията, които си разменяме са огледало на представата ни за житейско благополучие и като такива отразяват онова, което в очите, сърцето и ума ни е ценно и желано, но и недостигнато.

"Да сме живи и здрави" - често обменяме помежду си тези думи-заклинание. Много или малко искаме с тях? Скромност и смирение ли изразяват или пък безмерна алчност? Защото звучат едновременно и като програма минимум; и като програма максимум.

Второто често изказвано пожелание е "Късмет!", често илюстрирано с "Защото на борда на "Титаник" всички са имали пари, но не им е стигнал късмет".

За разлика от живота и здравето, които са общовалидни и насъщно необходими ценности, късмета е по-индивидуален и нему всеки придава различен смисъл. Наскоро чух "Щом сте успели да си смените документите, значи сте късметлии." Ето едно "достижение", което не свързвам нито с успеха, нито с късмета - след като държавата иска от мен задължително да сменя личните си документи; след като аз плащам услугата от джоба си; след като допълнително изразходвам време и енергия всякаква - то акта на получаване на лична карта и паспорт са едно неимоверно затруднено от създадената организация "събитие" и по-скоро може да се опише като несбъдване на успешността и късмета.

"Късмет" може да е нова работа, повишение, придобивка, печалба от тотото, пътуване - и какво ли още не - и в сферата на материалното, и извън нея.

Вчера беше хладен дъждовен ден. Аз - относително свободна от ангажименти, се зарових в библиотеката си и се спрях на "Захарното Момиче" - приказки за деца, посветени на Дора от татко й, Светослав Минков.

Тук, веднага след корицата, ми се струва уместно да наредя и задната с източните мотиви, защото приказката, която избрах - "Всеки с късмета си" - носи нещо от духа на източната философия:

Пиша днес, защото снимките не станаха добри на изкуственото осветление снощи и ги направих щом станах в един също така облачен, дъждовен и по своему мрачен метеорологично ден, в който си препрочетох приказката и отново искрено и от сърце се разсмях.

От наученото в училище за народното творчество си спомням, че има вълшебни и битови приказки - в първите героите живеят в различни от реалния светове и преживяват невъзможни за истинския живот случки; от вторите извличаме поуки от живота такъв, какъвто е бил действително живян.

Е, Светослав Минков е постигнал абсурдна симбиоза между двете и ни е "разходил" от реалното до вълшебното и после - пак до ежедневното, но вече с вкус на магия:

И така - спирам да чета, слизам от чудно хубавата кола теглена от двата бели приказни коня и се оглеждам наоколо си.

Може би, когато не успявам да видя късмета си у дома и в това, което имам съм просто едно

:-))))))))).

Предполагаеми новини

2010-08-29T08:30:00.000-07:00

От време на време - като сега например - ми се дощява и аз да си кажа мнението по някой въпрос, и аз не знам защо.

Макар и без повишено внимание, и аз следя новинарските емисии, но от едно поне месец насам нищо не ми хваща ухото.

Което си е признак или на липса на интерес, или на действително отсъствие на нещо ново и значимо, та мозъкът ми ме върна към едно, или по-скоро две, доста овехтели като новинарска стойност събития. Едното - откриването на мощите на св. Йоан Кръстител; другото - познатата на всички реплика на министър без портфейл Божидар Димитров.

Обаче, first things first. Край Созопол при археологически разкопки е открита знакова за официалната в България православна вяра реликва - мощи на св. Йоан Предтеча. Същите наречени "предполагаеми". Казано честно, доста се смях в точно тези моменти. "Предполагаем" е извършител на престъпление докато съда не докаже противното. Вярно, че в съобщенията в пресата се чу за анализ, но с цел да се провери състоянието и да се вземат съответни мерки за по-нататъшното съхранение.

Не за да се докаже със сигурност и точност принадлежността на мощите. Подобно упражнение е доста лишено от смисъл и доказателствата от него не биха послужили за никаква цел.

Проверката на обекта на вярата е напразно губене на време. Силата му се съдържа в същата тази вяра.

Тук искам да вметна, че безрезервно вярвам само в Бог. Всичко останало проверявам и обикновено се оказва, че е имало защо.

Сега малко и за репликата на г-н Божидар Димитров. Докато никой не се замисли и за миг дали демонстрираното от него/нея предполагаемо :-))) остроумие по повод на мощите няма да оскърби вярата и чувствата на православните християни; то доста люде се поизказаха колко засегнати се чувстват от квалификацията на министъра без портфейл.

Всъщност, това е само една случка от серията с участието на г-н Димитров и вече даже и аз започнах да се питам случаен ли е този шум точно около "безсребреника" в екипа.

Реакцията на избирането му доста ме изненада. Даже и като периферен наблюдател на процесите у нас съм останала с впечатлението, че г-н Димитров е личност със завидно присъствие в обществения ни живот като директор на Националния исторически музей (с принос към колекцията и представянето й на гражданите); като водещ на предаване на историческа тематика; с работата си за спасяване на храмове извън територията на България; с дейността си сред българите зад граница. (Тук сигурно е нужно да се уточни, че не става въпрос за българите от новата емиграция, които доста остро се противопоставиха - и сигурно имат основания.)

Та така, аз лично приех изказването като емоционална реакция на човек и професионалист който има достатъчно активи зад гърба си, за да мога да простя с лека ръка. И да допълня: "Господин Димитров, не подавайте "шибаната" си оставка!"

СаМа

2010-08-26T05:54:00.000-07:00

Косата ми

тежи от сол -

кристалите

събират

светлината.

Обувките ми,

пълни с пясък

лепят

по стъпалата

злато.

По бялата

ми кожа

мида

написа

името ти.

В сърцето ми

расте

червена

перла -

дар

за теб,

но ти така

и не дойде

на камъка,

където

се разбиваха

вълните

на надеждата.

Останах там

сама.

Стихии

2010-08-07T09:02:00.000-07:00

"Не плюй в кладенеца
от който пиеш вода."

"Не пикай
срещу вятъра."

"Не режи клона
на който седиш."

Не обиждай стихиите.

"Казана дума -
хвърлен камък."

Страшно е враг
стихия.

Но може би се допуска
от народната мъдрост
да плюем в кладенци,
от които не пием вода;
да пикаем единствено и само
по посока на вятъра
и да режем клони
на които седи някой друг.

И дали за награда
получаваме камък -
един от онези, предназначени
за хвърляне
в нечия чужда градина?

???

Дали?

Хубаво ли е?

2010-08-07T08:02:00.000-07:00

Хубаво е
да се радваме
на чуждото
щастие.

А хубаво ли е
да се радваме
на хората,
които
само
изглеждат
щастливи?

Лятна жега, студен душ

2010-08-06T14:35:00.000-07:00

Напоследък реалността все по-често ми навява асоциации за времето, когато в милата ми татковина се строеше развития социализъм. Ето едно примерче - едномесечната профилактика на топлофикацията отдавна е отживелица, но пък на нейно място тази година ми сервираха прекъсване на подаването на топла вода за същия период от време по други причини.

Дотук - добре.

Позамислих се за съществуващите начини да открия топла вода в банята си. Да си монтирам бойлер - добре, обаче уредът ще остане да виси със страшна сила, напълно ненужен, и в без това малката ми баня и след като отново текне течното благо. Да се снабдя с високотехнологичен бързовар и да сменя душа с кофа? Защо не. Посетих местния магазин и за свое голямо учудване открих, че бързовари са в наличност - изглеждат като онези, които добре помня, само дето имат още повече вид на "сделани".

Но какво да правя, като искам да взема душ, не кофа...

Е, точно в тези случаи при соца по профилактично време просто пусках студената вода да се лее на воля и след кратки колебание влизах под студения душ. И така - чак до края на профилактиката, два пъти дневно. Понякога и три. Отнасях доста подигравки от фамилията и приятелите, че най-после съм открила подходящата терапия и съм на път да се превърна в кротка и небуйстваща персона.

И, да си призная, избрах този вариант и сега. Каква е разликата? Че имам интернет и веднага проучих допълнителните ползи от процедурите. Какво се оказа? Че...

- кожата ми ще стане супереластична (като я дръпна някъде тя ще каже "пляс" и веднага ще се върне в първоначалното си състояние);
- ще кажа сбогом на целулита завинаги. Един ден той ще се събуди и просто няма да ме намери до себе си. Е, не всичко в живота е щастие и рози. Не и за целулита в конкретния случай.;
- бюстът ми ще се увеличи. Не ме питайте: "Има ли закъде?", защото просто избор аз нямам. Със спестените от непокупка на бойлер пари ще ми се наложи да подменя гардероба си скоро, много скоро...

И това не е всичко, естествено, а само козметичните ефекти.

На път съм да се превърна в закалена персона със желязно здраве и още по-устойчив дух. Благодарение на Топлофикация, която на фона на всеобщото неодобрение ще получи лично от мен едно топло благодарствено писмо.

Сигурно е страничен ефект от студените душове...

Дзен туризъм

2010-07-19T11:16:00.000-07:00

Има дни, в които високите върхове си остават непокорени, а дългите пътища - неизбродени.

По силата на гравитацията вероятно голямото и великото притежават свойството да притеглят с повече мощ; и все пак, щом има време за всичко, има време и за малкото. В такива мигове вместо нагоре, към заснежените шапки на планините, поглеждам надолу; вместо далеч напред съзерцавам красотата, наспорила точно под носа ми.

Какво е "дзен"? Не знам. Само ми се струва, че и най просветените при този въпрос ще замълчат с мълчанието, присъщо на питащия се или ще изсумтят презрително пред самонадеяността на дръзналия да търси обяснение на необяснимото.

Криза е, жега е.

Някои си я карат по старому, други търсят нови форми за изява и почивка.

Ето, миналата седмица се обаждам на племенницата и питам:

- Какво правиш?

А тя ми отговаря:

- Седим със съседа на балкона и гледаме кучето как спи под дървото.

Шедьовър!

Толкова млади, а така близо до съвършенството!

Та в този дух, нетрадиционно някак, мина и витошката ми разходка. Никакво тичане по пътеките, с бавна крачка, чести поклони пред красотата в краката ми. Липсваше ли нещо? Да, едно одеяло за често полягане по полянките.

Направих и една-две снимки на по-мащабен живот - тази специално от уважение към отминалия и настоящия живот.

Но със следващата си идвам на въпроса: малко бяло съзвездие от цветчета и малко, съвсем незабележими мушици:

И когато гледам към земята, инстинктивно изчаквам да видя слънцето, затова и си изгрях едно сама:

И още витошка флора, лилава 1

и лилава 2:

Не са самотни дребните цветя, а и дребните хора.

Ето и симбиоза между витошка флора и фауна, леко нефокусирана:

Долу, в ниското, тече вода. Както казват мъдрите - "стреми се към най-ниското, а отива до най-високото".

В този ден доста полежах в тревата, на камъните, върху пейките, че и върху една масичка. Преброих много, много облаци. Чаках да заснема някой с необичайна форма. Исках да ми даде знак. Е, не стана и в момента, в който разбрах, че чакането на знак е недостойно занимание, просто заснех поредния облак.

На вас прилича ли ви на нещо? На мен не, и все пак ми харесва. Прилича ми на безгрижие.

Още едно лилаво цветенце с тичинка хикс

и после две белички рошавки:

На пътеката слънцето и сянката бяха образували арка, а до нея очертаха мен, как я снимам:

Някъде там, където се пази информацията за тази пътека, аз съм вечна :-). Но мога и да се материализирам. Както казва племенницата ми: "Лелче, като разбереш, че те снимат, заемаш позата на гладно сомалийче."

Това са слънчеви стъпала:

И вместо точка - бяла невинност край Бялата вода:

Има ли нещо общо всичко това с дзен?

Децата на тато

2010-07-14T23:20:00.000-07:00

Тук качвам едно текстче от предишния си блог. Хрумна ми една идейка - не ми е ясно дали ще я развия, но може поне да опитам.

Имало едно време почти осем милиона дечица, дечицата на тато. Малко, много малко от тях били непослушни. На тях им взели къщичките, фабричките, корабчетата, изобщо всичко каквото си имали и ги пратили да живеят далеч, далеч от къщи. Или в онзи свят, по-добрия.

Но повечето дечица били послушни - те обичали да слушкат, да папкат и да спинкат. Всъщност, слушкането и спинкането вървяли ръчица за ръчица. Въпросът с папкането стоял малко по-иначе. На малко, много малко от послушните дечица се падало по-голямото и вкусно папкане. Те били любимите дечица на тато. За останалите оставало по-малко, но по равно. Затова тези многото не се биели и мразели много, защото просто нямало за какво. И всички били доволни и щастливи, докато не дошла мама демокрация, която прогонила тато.

Дечицата осиротели. Да, имали си мама, но тя била вдовица, сама жена, която трябвало да се справя сама в този труден свят без мъжка подкрепа. Част от лошите дечица на тато получили част от онова, което им били взели. А добрите - е, те останали сами с мама край брега на онази река от приказката, в която водата тече в различни цветове.

Преживели гладното и бурно детство, събирали се на големите площади, и макар че понякога даже хляба и млякото били с купони, можели да викат и да се радват на воля със знаменца, балончета и плакати. После дошъл пубертета , започнали да им никнат косъмчета на разни места, в главата им вилнеели много ветрове, но преди всичко се въртяла една мисъл, за секс. И нали си нямали тато да ги шамароса, метнали разголени дрешки и наизлезли по магистралите. А нощем вилнеели в дискотеки. Изобщо, анархия.

Но един ден започнали да навлизат в по-зряла възраст, огледали се около себе си и изведнъж видели, че докато са живяли гладното си детство и бурното си юношество, мама оставена сама не се е стравила особено добре с къщата и стопанството. Навсякъде занемара, камари с боклук, бурени и повече, все повече бетон и лъскави стъкла, в които да се оглеждат бурените и боклука, но така само изглеждали два пъти повече.

Децата разбрали, че вече не са деца, не са и юноши, че вече са възрастни, а възрастните не се делят на послушни и непослушни.

Светослав Минков и учителката на народите

2010-07-12T02:19:00.000-07:00

От Херодот ни е известно, че "Историята е учителка на народите", а отношението на същите към образованието е добре известно. Усещането за народа като съзнателен субект, осмислящ и формиращ съдбата си върху основите на предишен опит ми звучи прекалено оптимистично, дори и там, където е налице така коментираното от известно време гражданско общество.

В състояние ли е един народ да извлече поука от събития, станали преди 1, 10, 100 или 1000 години? Ще открие ли общността от хора механизмите, по които да приложи старите следствия към нови причини? Честно казано, дълбоко се съмнявам и на такава позиция, макар и продиктувана от различни от моите причини е Вера Мутафчиева.

И докато сама за себе си мога да си обясня какво е народ, то понякога се затруднявам да определя що е то история. Да бъде обхваната в неприкосновена цялост е задача невъзможна; а да бъде четена в безброй редакции и адаптации към политически мимолетия - непосилна. Това си помислих за пореден път, когато разтворих второто издание на "Мадрид гори" от Светослав Минков.

В началните "Бележки" авторът уточнява: " Първото издание на тая книга излезе в края на 1936 г., няколко месеца слез избухването на Испанската гражданска война.

Тогава авторът си беше поставил за задача да събере и запази, като исторически документ, официалните съобщения на съответните телеграфни агенции за фашисткия поход на генерал Франко срещу Мадрид. За съжаление, съществуващата у нас цензура по онова време съкрати много от представените за печат материали, и книгата се яви на бял свят не в оня вид, в който беше замислена. Днес възобновяването на тия материали, поне в момента, е невъзможно, поради жалкото състояние на нашите обществени библиотеки и книгохранилища, пострадали чувствително от въздушните бомбардировки. Затова ние препечатваме книгата "Мадрид гори" от нейния съкратен първообраз, който все пак дава ясна представа за коравото мъжество на испанските патриоти."

А ето и последните редове от Епилога: "Мадрид ще бъде реставриран и из неговите улици ще закипи отново живот. Отново мадридчани ще заиграят мадриленя под бързото тракане на кастанетите и отново в музея дел Прадо ще се съберат великите сенки на Веласкец, Мурило, Тициан, Рафаел и Рубенс.

И когато любопитни американци нахълтат като стадо в тоя град-светилище, за да видят със собствените си очи мястото, дето са ставали някогашните отчаяни сражения, някой водач ще им посочи на Източния площад или на площада на Кортесите, близо до статуята на Сервантеса, един нов гигантски паметник.

Мнозина ще насочат към паметника своите кодакови апарати, но малцина ще разберат, че има нещо по-силно от гранитната маса насреща им: духът и волята на цял народ, проливал кръвта си за изграждането на този паметник."

Уроците на историята, написани с кръв, пот, страдания, падения, победи, ликуване, всъщност не учат народите на нищо, защото са сътворени от тях в най-пълния им и изчерпателен вариант, съдържащ всичко което си струва да бъде казано.

А по-късно някой решава какво си струва да се премълчи.

Единоречие

2010-06-26T02:58:00.000-07:00

Може ли да има противоречие между ума и сърцето? Що се отнася до мен - не. Не мога да си представя ситуация, особено ако е решаваща или важна за мен, в която разумът да ме тегли в една посока, а чувствата - в друга.

Трудно ми е да разбера противоречието между двете, за което чувам и чета. И все ми се струва, че под "гласът на разума" се има предвид мнение, което идва отвън; а под "сърце" - мнението на самия човек.

И когато се вслушваме в себе си, двете са в единоречие.

Ставай, Лазаре!

2010-05-28T02:20:00.000-07:00

Ставай, Лазаре!

Не е време за смърт.

Земята
закръгли
корема си.

Търси баща
за младенеца,
неродения.

Слънцето
струи
светлина.

Търси зеница
да докосне
прозрение.

Пъпка
на цвете
разцъфна.

Търси някой
да прати
пчела.

Тучни пасища
гази
агнец.

Търси кой
да го пази
от вълците.

Ставай, Лазаре!
Не е време
за смърт.

За живот
идва
време.

... с книжовността, таз сила ...

2010-05-22T03:23:00.000-07:00

С тази малка извадка от книжката "Чудните прозорци", съставена от Ценко Цветанов; илюстрирана от Никола Тусузов и издадена от Тодор Ф. Чипев на 20 ноември 1932 година поздравявам стремящите се към знание.

Защото знанието е насъщно като хляба и както хляба укрепва тялото ни, така знанието дава сили на духа ни.

От Голи връх до Бистрица

2010-05-20T06:43:00.000-07:00

Всеки път когато тръгна на кратка разходка в планината само със сестра ми се заричам, че най-после ще си запаметя в телефона номера на Планинско-спасителната служба, ще си взема допълнителен напълно зареден телефон, ще си нося храна и вода и фенерче и... разни такива работи... Защото всеки път щом тръгнем само двете по някоя пътека, тя се оказва по-дълга, по-стръмна, по-наводнена, по-хлъзгава и какво ли още по не от очакваното.

Само че ако човек НАИСТИНА се учеше от грешките си, то щеше да прави всяка грешка само по веднъж, което пък автоматично означава, че всеки следващ път ще прави НАПЪЛНО НОВА грешка, от което пък следва живот в непрестанен стрес. Съвсем друго си е спокойствието, което те обзема при стотното, например, повторение на една и съща грешка, придобила статута на добър стар приятел, когото ти е мило и драго да срещнеш пак.

И така, след Голи връх, минзухарите и снега си зададохме въпроса накъде на продължим. Моята идея за деня беше проста - малко лифт до подножието на Черни връх, оттам - пеша до върха, малко снимки на простор и после - надолу по произволно избрана пътека. Но... изненадващо, снегът се беше задържал там горе, а нашата екипировка не беше предвидила преспи. Затова първо похапнахме на Алеко, а после тъгнахме към Бистрица.

Признавам си, не бяхме минавали оттам, затова се информирах как стоят нещата от един господин с вид на стопроцентов турист - с туристически обувки, стикове, шапка и облечен само с шорти в снега. Е, той ни увери, че ако не се смятат няколкото паднали бора, пътеката е ясна, различима и добре маркирана. На табелата видяхме правилната посока и времето до целта - 2 часа и 40 минути и в 16.30 благополучно и бодро закрачихме надолу.

Хубава е Витоша.

А има и изненади. В един момент стигнахме до пет-шест нападали един върху друг бора. Заобиколихме. Там - още 5-6. Заобиколихме. И така - няколко пъти. В края на процеса се озовахме в гора, без пътека и без маркировка, но с ясна посока - надолу. Драснахме през гората и не след дълго се озовахме зад малка сграда без признаци на живот околовръст. Хора нямаше, но пък и кучета - също. Оттам надолу - отново пътека.

Губихме, намирахме пътя, но накрая след около три часа препускане се озовахме в Бистрица и като тегля чертата на преживяването, намирам само два недостатъка:

1. Не успях да се полюбувам на красотата наоколо с фотоапарата и да нащракам изумрудени треви, цъфнали иглики, бели пролетни клонки и синьо, синьо небе. Само веднъж леко се извърнах и в движение регистрирах паралелното движение горе на небето на два облака, носещи се като нас из безкрая:

2. Изкарахме акъла на близките си, които ни следяха дистанционно и не спираха да питат: "Къде сте сега?", а ние, верни на истината отговаряхме, че в момента в който разберем, първо на тях ще кажем.

И, изобщо, може ли загубен да се загуби? И ако загубен се загуби, не означава ли че най-после се е намерил? :-)))

"Да живей, живей..."

2010-05-02T04:36:00.000-07:00

Коя е липсващата от заглавието дума? Амииииии, "труда", разбира се.

Вчера беше 1 май, и ако аз живеех в държава с нормално разпределение на политическото пространство, първо - щях най-вероятно да съм член или симпатизант на социалистическата партия и второ - на този ден щях да вея знамена заедно с други работещи хора и да празнувам добре изконсумираното си право на труд срещу евентуално относително справедливо заплащане.

Но..., поради несбъдване на ако-тата по-горе аз и сестра ми решихме да отидем на Витоша.
(Тук не мога да не вметна: "Вън търгашите от храма на природата!")

Ако ставахме рано в събота, щяхме да сме в планината към 8, примерно. Но понеже ставаме късно, определихме си среща в 12 на площадчето на Драгалевци.

Ако можехме спазим часа, щяхме да сме там в този час. Но колкото и да сме мъжки момичета понякога, винаги закъсняваме с приготовленията за излизане и променихме часа на 12.30.

Ако придвижването из София беше безпрепятствено, щяхме да се срещнем там навреме. Но всъщност в 12.30 пристигнах аз, а сестра ми - с час закъснение по причини първомайски парад на партията, на която не съм член или симпатизант, а по-скоро- точно обратното.

И така към 1.30 потеглихме нагоре... с лифт.

На Голи връх ни посрещнаха минзухарите!

Говори ми

2010-04-30T02:43:00.000-07:00

Говори ми! Моля те!

Защо не чувам?

Дали защото
помежду ни няма океан
през който да преплува
писмото във бутилка,
ни континент
да бъде прелетян
от гълъб,
ни жадна за вода пустиня -
път на кервана вестоносец...

Дали защото съм до теб,
защото има време,
все отлагаш?

Говори ми!

Златна сватба

2010-04-29T09:40:00.000-07:00

Снощи последна от всички в семейството научих, че майка ми и баща ми са решили да отпразнуват и златната си сватба като първата и като сребърната - с подпис в общината и празненство в ресторант.

И много се зарадвах.

Съпругът ми първо попита: "А меден месец ще имат ли?"

И като се замислих... Така погледнато, може да си поискат и ергенско и моминско парти. Тази вечер ще питам.

Тук мама се подписва за първи път :-).

(снимката не е в отлично състояние - гризана и мачкана е от внуци :-)))

От втория ще си поискам снимка, а на третия тепърва ще направя. Упорити хора, знаят какво искат и не си променят често желанията. Е, не и за някакви си 50 години :-))).

Гората и поета

2010-04-25T04:02:00.000-07:00

За Веселин Ханчев гората е като света - веднъж студен и враждебен, друг път вълшебен и наситен с магията на любовта.

Вероятно едно от най-известните стихотворения на поета е красивата

ПРИКАЗКА

Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната.
Само тъмният вятър шуми.

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!"

Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливо вървим из леса.

Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.

Тази приказка, която толкова прилича на молитва, ни води в различна от "Балада за човека" гора. Тук тя носи името "лес" и е вълшебен свят, покрит с росната пелена на мълчанието, а магическа сила е превърнала дъжда в невидим, за да изгрее от хилядите капки една-единствена "малка дъждовна звезда".

"Не се влюбвай в мечтател", пее една песен. Да, сигурно някъде около поетите трябва да светят огромни предупредителни знаци за младите девойки, влюбени във вълшебствата, които още не знаят, че понякога то се постига на цената на "хляб и постеля".

Поетите са граждани на вселени с други правила и закони, където понятието "разкош" има съвсем, съвсем друг смисъл, но пък всеки миг е добро чудо.

Или, с други думи, приказка.

За гълъба и поета Веселин Ханчев

2010-04-24T23:35:00.000-07:00

От снощи на кухненския ми балкон е кацнал гълъб. Стои върху шкафчето за ъгъл, изнесено до приключване на безкрайния ремонт и само от време на време помръдва леко.

С малко повече фантазия мога да си представя, че е долетял от борда на полюшващ се сред безкрайното море съвременен Ноев ковчег и стои просто за да потвърди дълго чаканата новина - че някъде - може би далеч, а може би близо - солената вода се е отдръпнала и изпод пенливите й дипли се е показала тя, бленуваната земя.

Гълъбът - вестоносец....

Той определи следващото стихотворение на Веселин Ханчев, което искам да споделя с вас:

БАЛАДА ЗА ЧОВЕКА

Самичък в студената бяла гора
две нощи човекът се влече.

И каза гората: - Нима не разбра?
Ранен си. Отиваш си вече.

Умираш. Далеч е отряда сега.
Ни стряха, ни лек, ни пътека.

Но глух бе човека, съборен в снега.
Пълзеше, пълзеше човека.

И каза гората: - Смири се и спри!
Не ще се изтръгнеш от мене.
Виж - бързият гълъб е паднал дори
до тебе с криле укротени.
Къде ще отидеш с такива нозе,
крилете щом в мен са сковани?

И спря се човекът. И гълъбът взе,
и скри го до своите рани.

И гълъбът, сбрал топлина от кръвта,
под пазвата трепна полека,
удари с криле и натам полетя,
където не стигна човека.

Малко преди да допиша тези редове, и нашият гълъб отлетя, събрал сили или притеглен от очакването. Възможно е да съм пратила по него някаква вест, без изобщо да го съзнавам и може би тя ще стигне до своя получател - някъде, някога.

За ВХ и ДФ

2010-04-23T01:55:00.000-07:00

Оцветява ли всяка епоха рожбите си със своя неповторима палитра? Има ли разлика между нещата и хората и съществува ли прилика в появилите се на света в едно и също десетилетие, например?

Да обърнем поглед към 60-те години на миналия век. Някъде, отвъд желязната завеса, шестват децата-цветя и преоткриват връзката си с един начин на живот, който за тях олицетворява свободата.

От тази страна на преградата по партийни документи оковите на човешката душа са паднали и тя се рее с непостигната дързост нагоре и нагоре. Което пък е още едно доказателство, че човек търси само и единствено това, което вече има.

Защото, за да излезе и в една проста търсачка в Интернет нужната ни информация, ние просто трябва да въведем ключовата дума. Без този ключ в морето от писмени знаци няма как да изплува златната рибка.

Като че ли всичко в този свят се подчинява на този закон, за свиването и разширяването; на недоловимия, но животворящ дъх и източник на живота, който изпълва клетките с кислород, а после извежда навън въглеродния двуокис.

Ето същото, илюстрирано от Веселин Ханчев в стихосбирката му „Лирика”, получила първа награда на Съюза на българските писатели за поезия през 1960 година и издадена от „Български писател” в София, 1961 година:

КРАСОТА

Толкова те дирих,
че земята
заприлича цялата
на теб.

Толкова те исках,
че нарекох
с името ти
всяка моя вещ.

Има ли те?
Или те измислих?

Може би е по-добре така.
Може би,
измислена от мене,
най-задълго с мене ще си ти,
най-последна
тебе ще намразя,
най-жестоко
ще ме заболи,
ако с друга някоя
случайно
само за минута
те сменя.

ПРИСЪДА

За да живея,
трябва непрестанно
по нещо да умира в мен самия.

Осъждам ви на смърт
чрез неприязън,
приятелства,
в бедата уязвими,
познанства,
край душата ми събрани,
неканени на нейната трапеза.

Осъждам ви на смърт
чрез равнодушие,
измамни
и примамливи желания,
създадени от мен
големи робства
пред малки хора
и пред малки цели.

Осъждам ви на смърт
чрез недоверие,
лъжи,
в които вярвам доверчиво,
слънца от станиол,
които вземам
за истински слънца на хоризонта.

Осъждам ви на смърт,
за да живея.

Съзнаваме или не, животът изисква от нас да правим избори и от поетото с дъха ни всичко да оставим онова, което не просто ще стане част от нас, а ще бъде нас. И да бъдем човекът, който сме избрали да бъдем.

Стихосбирката е с оранжеви корици, с ръкописни инициали В.Х. в бяло. А Д.Ф. е Димитър Фролошки, роден през 1960 година и отпътувал внезапно и без предупреждение през 2007, за което разбрах от Интернет случайно, с две години закъснение.

Вестта ме порази. От години с Митко се срещахме само и единствено случайно, но винаги пред Художествената академия и винаги сядахме в кафето там на чаша кафе и няколко часа разговор.

За какво – не мога да кажа, но вече ми е станало навик да очаквам да видя лицето на Фролошки сред тълпата крачещи по тротоара. Не мога да кажа дали сме приятели, просто познати или бивши колеги.

Само имам усещането, че връзката ни, макар и периферна, се осъществява с някакъв невидим кабел, който винаги си е там и работи безотказно. Особено напоследък Митко често посещава мислите ми.

Все едно се мотае из мозъка ми и търси нещо. Какво точно – не знам, както и дали ще го открие. И ще сподели ли с мен находката. Та междувременно, преписвам от връзката горе този химн на децата-цветя – голи, и при все това неуязвими.

Не влизаме в пряк допир
казват: „опасно е”
трябва да обуем тежките обувки
(за да не литнем)
да облечем дебелия скафандър
(за да не настинем)
да наденем стъкления шлем
(за да не се влюбим)
говорим по радиовръзката
(слушат ни внимателно)
и ходим по зададени координати
(да не се загубим)
но по дяволите
ние сме деца
и сме на земята
ей деца
съблечете се.

Важно!

2010-04-19T01:38:00.000-07:00

Публикувам връзка към публикация от Подсъзнателното на Бай Далай, защото е наистина важно да бъдем хора. Разбира се, най-добре е това да става всеки ден, но понякога има и повод.

Да спасим Аревик!

Ех

2010-04-11T02:08:00.000-07:00

Ех, колко светла беше утринта,
как пълнеше роса очите,
а после падна и мъгла -
от щастие ли, от мечти ли?

Вървях, а може би седях,
или пък крачех през полята -
не бих могла да кажа и сега -
че споменът ми е платно без мачта.

Не исках да говоря може би
или пък вятър пееше в ушите
около мене всичко се стопи
остана светло да тупти в гърдите.

Събудих се или заспах.
Не помня. Беше много рано.
Попитах някого или разбрах?
Не търся отговора само.

Дали си струваше да оградя
с черупка здрава спомена тогава,
или дошло е време да стопя
преградата, която между нас остана?

За нещата, които се случват. . . или не :: Три прекрасни песни. . .

2010-04-09T04:44:00.000-07:00

За нещата, които се случват. . . или не :: Три прекрасни песни. . .

Не се стърпях и публикувах връзка към тези три прекрасни песни от Балканите и тук. Колкото повече ги слушам, толкова повече ми харесват :-).

призив

2010-03-22T16:34:00.000-07:00

Значи, вече всички знаем, един от китайските йероглифи означава едновременно и "криза", и "възможност". Та в тази същата връзка отправям този мощен призив към вас, мили братя българи и сестри българки:

ПОРЕДНАТА КРИЗА Е ФАКТ! ВЪЗПОЛЗВАЙТЕ СЕ!

Ако обаче точно сега не сте използвачески настроени и искате да разгърнете възможностите си не в точно тази, а в следващата криза (обидно е, все пак, за патриотично настроените ни съграждани да процъфтяват на гърба на световна вместо на наша, родна криза), то както обикновено имам и План Б. А той е прост за провиждащите истинската причина и цел на нещата. Казано накратко, дотук при план 100 световната икономическа криза (СИК) е създала 97 нови милиардера. Ако наистина искате да сложите край на икономическото бедствие, просто изтръскайте останалото по сметки, под дюшеци и в джобчета и го внесете на произволно взето място! Дали ще бъде каса на Топлофикация и Енергоснабдяване; дали ще е банка, НОИ или НАП - няма значение! Защото в глобалния паричен поток не се губи нито стотинка - просто преминава от един човек в друг!

Така до края на СИК ще останат 3....2...1...0 милиардоносители!

Както се казва, всичко е в наши ръце!

Осми март - начин на употреба

2010-03-08T01:15:00.000-08:00

Осми март е Ден на женската солидарност, ден на работещата жена, отстояваща правата си за равноправие с мъжа в един "мъжки свят".

Е, ако времето е някъде през миналия век и действието се развива в социалистическа България, то Осми март е ден на жената-труженичка, ударничка, многомашинничка, достигнала висините на осъществяването си като работещ човек - ако не в действителност, то поне "по документи", поради което е и просто празник, едно тържество на щастливата в труда си съпруга, колежка, майка и баба.

Тогава... Тогава на този ден дамите обличаха нещо празнично, правеха си прическа и отиваха на работното си място, където колегите ги посрещаха "винаги със роза, винаги с карамфил". След работа имаше банкети. В къщи... В къщи всички майки получаваха от децата си предплатената услуга "картичка за 8 март със снимка на детето", както и подаръчета, изработени в училище.

Нито намек за борба. Както вече казах, по обясними причини - кой се бори за права в социалистическа държава - държавното устроиство на сбъднатите мечти?

После дойде 1989 и започна спорът празник ли е или не 8 март. Всъщност, идеше реч дали е празник като този реди 1989 и още беше рано някой да се сети за някакъв друг смисъл на събитието. По инерция празнуващите го продължиха да го соц-празнуват; непразнуващите го просто отказаха да се включат в приемането на цветя, колегиални целувки и признание от колективно-ресторантски тип.

Къде съм аз в картинката?

Ами... социалистическият 8 март ми беше несимпатичен и никога не си направих прическа, но приемах с усмивка поздравите и цветята, защото много често бяха искрени, което пък правеше важен не повода, а жеста.

След 1989 бях от тези, които предпочитаха да не им "честитят празника" "както преди".

Пред годините "демокрация" промените в положението на жената на пазара на труда доведоха до момент, в който малко по малко, мисля, е добре да придадем на датата 8 март изначалния й смисъл. Както са решили и едни млади, разбира се, дами:

които заявяват: "Осми март - ден за борба, не за цветя!".

Ще си позволя да поставя тук и текста от горната връзка:

Дата:
08 март 2010 г.
Час:
16:30 - 21:30
Място:
Софийски Университет "Св. Климент Охридски"
Описание
Здравейте, приятели, време е да ви поканим на едно мероприятие..Какво е то?

Тази година се навършват 100 години от решението за определяне на символичен международен ден на жената. Денят на жената, възниква и се отбелязва по света като ден за борба за по-добър живот. Сега в България 8 ми март се възприема като време за цветя и романтика. Цветята и любовта са нещо чудесно, но 8 ми март не е св. Валентин.
Какво е равенството и постигнали ли сме го тук? Ако е така, то нима днес е време за празнуване, когато в по-голямата част от света жените имат по-малко права от тези на едно животно?! Дори в т.нар. “цивилизован” свят не е ли факт, че на основата на старите стереотипи сме свидетели на изграждането на нови модели на неравенство?! Шаблони, които подържат разделението, пречещо за щастието и на двата пола.
През 2009 г. поставихме основите на идея, която бихме искали, с ваша помощ, да превърнем в традиция - отбелязването на 8 ми март като празник на свободата и ден за солидарност с лишените от нея.
Ако сте съпричастни или любопитни заповядайте на изложба – хепънинг с начало 16 : 30 ч. в двора на СУ “Cв К. Охридски”,
в 17 : 30 ч. ще има представление, а за финал в 19:00 ч., в .23 аудитория на СУ, ще видите уникален филм за историята на Костадина Кунева – емигрантка в Гърция, нападната по най-жесток начин заради синдикалната й дейност там. Костадина Кунева и хора като нея всеки ден доказват, че когато страдаме и когато обичаме си приличаме. Добре дошли!
НЕКА БЪДЕ 8 МАРТ, ВСЕКИ ДЕН Е 8 МИ МАРТ!
Инициатива “Равенство”
iniciativa.ravenstvo@gmail.com
Студентско – ученическо движение “Призив”
http://www.priziv.org/

На добър час, млади дами и господа!

А аз... аз съм щастлива да видя как идва новото. И ще оценя и "старото" - искрено ще се зарадвам и ще благодаря на тези, които са запазили спомена от един друг вид празник и на този ден ще ми честитят 8 март. Защото в известен смисъл има за какво.

незлободневно

2010-03-07T03:40:00.000-08:00

Дами и господа!

Ето че обществото ни се тресе от поредния супер-, хипер-, гига- и мега-политически скандал, включващ двама елитни представители на нацията от мъжки пол (това не е осмомартенският ми пост, него ще пиша утре), заемащи ключови за държавата позиции.

Значи, един финансов министър е произнесъл едни думи в едно шоу; после пък един президент е публикувал стенограма от разговор. Защо ли обяснявам това, което вече всички знаят?

Не е ли по-добре най-после в публичното пространство да излязат факти, за които много се досещат, но никой не знае със сигурност?

Всъщност, многобройните т.н. гафове на уважаваният ни финансов министър имат лесно и просто обяснение. Същият, доказан работохолик, още като получил предложението за поста разбрал, че единственият начин да се посвети напълно и изцяло на отговорностите си е просто да си намери двойник.

И така, докато оригиналният С.Д. работи денонощно зад дверите на повереното си министерство, двойникът неуморно кръстосва медиите и, естествено, произвежда гаф след гаф.

Как С.Д. ще излезе от това деликатно положение?

С каква пица ще илюстрира подхода си?

Коя медия ще успее първа да издири и покани Хелга, която единствена може да удостовери кой от двамата е истинският Хер Флик, и следователно - фалшив С.Д.?

Все въпроси, въпроси...

СВОБОДНА ВОЛЯ

2010-03-05T12:32:00.000-08:00

Никога не може да си роб
на БОГ.
БОГ винаги ти дава
СВОБОДНА ВОЛЯ,
дори
да не я искаш.

Може да си роб, обаче,
на човек.
Човек
не може да даде на друг
СВОБОДНА ВОЛЯ.
Дори да иска.

...лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си...

2010-03-03T04:47:00.000-08:00

Понякога съм роза, бяла и червена
и водя стогодишните войни във подходящи
части на Европа.

Печеля, губя, побеждавам, падам
от собствената си ръка, благодарение
на моята военна ловкост.

И все така - за сто години. После,
когато цикълът се увенчае с логичния си край -
започвам отначало,

защото медните тръби на края са просто
парадният оркестър на началото, което обещава
познатия ни край.

Понякога лале съм, не за друго, а просто
от любов към битката с морето
за къс земя.

Земя, отнета от соления безкрай, прибавена
към друго вкусно черно късче
ронлива почва.

Земя, кръстосвана от ветрове, в които пеят
безброй вълни, скали и бури, непримирими
към дребната победа на човека.

Е, знам, не е завинаги, дори не е за дълго,
просто така е трудно да устоиш на изкушението
от пясъка да вдигнеш замък,

на който ти единствено си собственик и крал
за вечни времена, равняващи се
на няколко минути.

Понякога зюмбюл съм в ръце на булка, с упойващ аромат,
със цвят на първа брачна нощ и меден месец
сред някакви далечни пясъци.

Съвсем евентуално намирам там петрол или отглеждам
камила. Така, за удоволствие, и за напълно
практични цели.

Защото тя, камилата ми, дъвче бавно и си струва
да бъде усвоен урокът на продължителното
и здравословно хранене.

Е, а когато ми додее да съм крехко цвете,
просто тръгвам през просото
и сгазвам лука.

Разстояние

2010-02-16T01:24:00.000-08:00

Рисувам за тебе небе.
ЗатворИ очи и го виж.

Пея песен за теб.
ЗапушИ уши и я чуй.

Виждаш ли
онзи връх,
най-далечния?

ИзкачИ го и спри.

Усещаш ли
ръката ми в твоята?

Молба

2010-02-08T12:11:00.000-08:00

искай -
и ще ти се даде.

НО!

когато получиш точно това,
което си искал,

МОЛЯ ТЕ!

недей да крещиш
толкова силно.

или поне
спри да искаш неща,

които всъщност
не искаш.

знам, трудно е,
но се учи.

точно затова
животът е дълъг...

Гражданските протести - на село!

2010-01-23T02:16:00.000-08:00

И така...

Драги граждани и/или гражданки, членове на малобройното, но решено да отстоява позициите си братство и/или сестринство!

Стигнало е до Вашето любезно знание решението на скъпото Ви НС да забрани изявите Ви пред ключовите институции на многострадалната ни (предимно поради действието и/или бездействието на същите тези институции)Република.

Ами... честито!

Значи, Вие вече не можете да дефилирате или просто да си стоите масово и протестно пред сградите на хората, на които плащате заплата.

А какво можете?

Тук аз мога да предложа План А и план Б като средство за подкрепа на гражданското общество.

План А

Въпреки забраната, все пак излизаме на протест пред някоя от тези институции или направо пред всичките и влизаме в директен сблъсък с органите за опазване на обществения ред. Хора! Погледнете на действителността РЕАЛНО! За всеки един от нас, рано или късно, е доста вероятно да бъде нападнат и пребит на улицата, в парка, в града или селото където живее, и като бонус да му бъдат отнети петте лева в джоба. Защо да чакаме? Защо да позволяваме да ни бият аматьори? Защо не отидем на площада СЕГА и да бъдем набити от ПРОФЕСИОНАЛИСТИ? При това, след този бой нашите 5 лева ще си останат в джоба ни!

План Б

Този вариант съм го развила в два варианта - План Б1 и план Б2.

План Б1 - дефилираме и/или стоим пред жилищата на управляващите. Т.е. - вместо пред Президентството - пред жилището на президента; вместо пред Министерски съвет - шествие от жилището на министър-председателя, през кварталите където живеят членовете на МС и обратно до жилището на министър-председателя. Аналогично се провежда протест срещу действията на НС - този маршрут е дълъг, но освен израз на граждански протест той е и форма на активен живот и подкрепа на нашето здраве! Не се колебайте! Болницата във вашето населено място може би вече е закрита, а личният Ви лекар учи интензивно чужд език, за да работи в чужбина!

План Б2 - тук се връщам към заглавието. Гражданските протести - на село! Ако сте от онези отчаяни хора, които смятят че колкото и да протестират - полза няма - тогава това е Вашата форма на неподчинение. Изберете красиво село в екологично чист район! Съберете съмишлениците си! Организирайте направо на мегдана желаната от Вас форма на протестни действия! Ефектът от тази форма освен за здравето ще помогне и на икономиката на селата, и на безопасността на живота там! Помогнете на вашите бащи и майки да получат шанс за социален живот, да видят внуците, да се спасят от самотата, да бъдат заобиколени от приятелски настроени хора, да тропнат едно протестно хорце!

Така че, драги сънародници, ДА ПРОТЕСТИРАМЕ ЗАКОНОСЪОБРАЗНО !

С мнозинство от един

2010-01-15T03:25:00.000-08:00

Периферно мернах обичайните коментари за последните граждански протести в София и не пропуснах да за пореден път да си задам поредица от въпроси:

1. Защо се отдава такова значение на БРОЯ на протестиращите? Та нали у нас властта произтича от народа, всеки пълнолетен гражданин с неотнети права може да гласува, следователно - да притежава власт да управлява чрез пълномощника си в Народното събрание?

2. Защо се коментира възрастовата група на участниците? И се квалифицира част от населението с вече станали клишета епитети? Има ли нещо нередно в това човек да е млад или стар?

3. Какво означава "успешен" или "успял" протест? Има ли в едно демократично по устройство общество пълна победа и пълна загуба? Къде остана "моите права свършват там, където започват правата на някой друг"?

4. Какво означава "умен" и "глупав" начин да отстояваш позициите си? Дали протестиращите го правят от глупост? Умни ли са тези, които се ограничават с коментари, критики, забележки и всякакви словестни изяви? Да не би умните да са умни, защото просто си приказват; а глупавите - глупави, защото не ги мързи да отидат до площада?

Четири ми се вижда стабилно от нумерологична гледна точка число и ще спра дотук с въпросите.

Само ще допълня, че когато се чувствам права, съм готова да взема решения с "мнозинство от един", по съвет на скъпия ми учител по книга Хенри Дейвид Торо. И да действам, дори и нито един друг да не ме подкрепя.

И сам, войнът е войн.

А овцата все се стреми да влезе в стадо.

P.S. Обичам истинските овчици - милите къдравки създания и понякога ми е мъчно, че за разлика от Мери си нямам овчица.

ПълноЛетие

2010-01-12T07:59:00.000-08:00

Преди 15-ина години пътувахме в претъпкания асансьор за 8 лица по маршрута 1-17 етаж към апартамента на майка ми заедно с 3-годишния ми племенник.

Изведнъж малкото незапълнен от човешки тела, чанти с покупки и други леки товари въздух се изпълни със зловоние. Разговорите смутено замряха, всеки с неудобство впери поглед в някаква известна само нему точка и прекрати дишането си за възможно най-дълъг период от време.

Точно в този момент малкият любознайко зададе поредния въпрос, който щеше да направи света едно по-познато място за обитаване:

- Лелче, асансьора пЕРвозно средство ли е?

- Защо? - отговорих аз на въпроса с въпрос. Любознателността не е запазена марка на най-малките човечета.

- Защото баба ми каза да не пърдя в пЕРвозни средства. Ама не бях много сигурен асансьора пЕРвозно средство ли е.

Тясното пространство гръмна в смях.

Това мъниче навръх Рождество Христово стана на 18 и прекрачи границата между детството и възрастността (нова дума :-), която законът определя.

По този повод му пожелавам пълноЛетие до висините, които си пожелае с целия товар, който може да издигне на собствен ход, без ни най малко да му натежи.

А аз все пак искам да попитам, асансьора пЕРвозно средство ли е?

Докато

2010-01-11T09:29:00.000-08:00

Вързано
на виртуално колче
някъде
из виртуала
моето
виртуално конче
трае
за зелена
виртуална
трева

докато

аз препускам
из реала
яхнала
виртуална
метла
по посока
на виртуала
където
моето конче
страда

като мен
от напълно
реална
тъга.

Спасение

2010-01-10T02:38:00.000-08:00

Спасението почиваше
в ръцете
на давещите се.
А те се стремяха
с всички сили
към дъното.

Вкопчваха се
панически
в мачта на кораб
отдавна потънал
и оставяха
кожа и кръв.

Лепяха се
по хлъзгави рифове
безнадеждно
и късаха
в порив надолу
водорасли
и голи надежди.

Плуваха
за миг кратък хванати
за пипалата на октоподи,
гълтаха черно мастило
и пращаха SOS
в бездната.

Няколкото спасени
от чужди ръце
се задъхваха на брега
негостоприемен,
ослепени от светлината,
разсъблечени до голо от въздуха.

Стискаха в ръце
надеждата
да стигнат
до дъното
и да вземат спасението
в ръцете си.

В своите.

Игнорирай

2009-12-19T03:00:00.000-08:00

Малко са нещата на този свят, в които съм АБСОЛЮТНО сигурна. И даже и тях проверявам периодично, нали всичко тече и всичко се променя.

(С други думи, рanta rei, макар че и тук се водят спорове дали смисълът не е "Пантев се рее").

Сто процента съм сигурна, например, че на тъп въпрос не може да се даде умен отговор. Напоследък във Фейсбук бях поканена от уважавани и обичани от мене дами да се присъединя към две каузи, които игнорирах.

Защо?

(На това място ми се иска да споделя, че рядко следя новините и още-по рядко - ехото и псевдотътена, които предизвикват. Най-общо казано съм с впечатлението, че едни не особено интелигентни хора на определени по-предни позиции произвеждат тъпи новини, а после едни други особено интелигентни хора си пропиляват времето, за да ги коментират. Загадката вероятно се крие във факта, че всъщност онези първите са поставени там от вторите - все едно дали гласуват или не гласуват, защото резултатът един и същ. Преди да продължа искам да уточня, че аз принадлежа към вторите.)

Първата кауза беше свързана с прословутия референдум за новините на турски език по Българската национална телевизия. Аз СЪМ привърженик на допитването до НАРОДА. И съм ПРОТИВ така поставен въпрос, защото така зададен той е тъп, следователно няма гражданин, който да може да даде интелигентен отговор, все едно колко умствен багаж е събрал в мозъчната си кутия.

Втората кауза пък имаше за идея да събере защитници на идеята за Коледа на 25 декември. Какво да кажа, има известен смисъл въпреки че сме православни християни да празнуваме заедно с по-голямата част от света. Удобно е. За банките, за ползващите ваканция, за търговията... И все пак, ВЯРАТА въпрос на удобство ли е? Е ли тя мебел, на който да се разположиш?

Още пишат "такива" книжки

2009-12-13T02:06:00.000-08:00

Всъщност, тук предвиждах да има връзка към един от постовете в блога на Павел, но не успях да го открия. Ще го добавя по-късно, ако усилията ми се увенчаят с успех.

Ако в дома ви блещука звездичка с рошава косичка; ако едно малко слънчице топли сърцата ви; ако из дома ви топуркат малки крачета, прегръщат ви две ръчички и едно сладко човече се смее и плаче, то книжката на Стоянка Грудова "Звездичка с рошава косичка" има място под елхата на Коледа.

Често обсъждаме колко различен е станал светът днес, как всичко се е променило - понякога, до неузнаваемост, колко трудно е да намерим общ език за всички възрасти, как други са станали децата ни...

Откакто свят светува и земята се върти, всяка нова епоха е различна от предишната. Наричаме това развитие и еволюция. Варваме, че промените са към добро и даже когато сме на противоположното мнение си даваме сметка, че за добро или лошо те са необратими. Колкото и скъпо да ни е миналото, живеем днес и храним надеждите си за бъдещето.

И може би много често не осъзнаваме, че промените са външни и модерните технологии променят начина ни на живот, но не и самите нас в дълбоката ни човешка същност. Пеша, в талига, в "Мерцедес" се придвижва човек; с калем, писалка, клавиатура възприемат форма човешки въжделения, мечти и мисли; в землянка, колиба и небостъргач туптят сърца на мъже и жени, които търсят близост, любов, съпричастие и ги боли от самота и неразбиране.

Важно е да знаем, че новото идва от предишното; че младите се раждат от старите; че технологиите се появяват, за да ни служат, а не да ни превърнат в подобни на тях.

Преди години една от честите теми в научната фантастика беше създаването на хуманоиден робот; днес все по-често се експлоатира тезата за роботизирането на човека. Като че ли се разочаровахме от себе си като хора и вече търсим пътя към собственото си съвършенство вместо в човешкото си възвисяване в техническото си усъвършенстване).

Имат ли поколенията общ език? Как постигат разбиране? Какво би могъл да сподели един столетник с едногодишно дете?

Общите човешки стойности, човешкото в човека, способността да обичаме, да се привързваме, да споделяме (и техните противоположности, разбира се) не се променят никога и винаги живеят, все едно дали като зачатъци или добре развити.

Все едно колко напреднало е едно общество, ние все така учим всяко малко човече да ходи, да се храни само, да си мие зъбките... И заедно с това му преподаваме най-важните уроци да обича, да вярва, да устоява, да защитава най-силните и непобедими крепости - дома, семейството, близките хора, приятелите, себе си...

Книжката на Стоянка Грудова със стихтворения и залъгалки, посветена на светлата памет на Чичо Чичопей, е предназначена за най-малките. Написана на достъпен език, илюстрирана брилянтно от Маглена Констнатинова, тя излъчва любов. Издадена е от издателска къща "Август" - може би наречена на човек, но аз приех името символично, като синоним на щедрото августовско слънце.

Позволявам си да публикувам тук снимката на една страничка, моята избрана когато си мисля за Стоянка Грудова и стиховете й за деца и възрастни.

Защото си мисля за Стоянка Грудова като за житно зрънце, като за хляб.

Съвети към младите господа, които си търсят съпруга

2009-12-10T06:42:00.000-08:00

Поради големия брой постъпили запитвания от мъже (трима, Павел Борисов Николов, Владимир Иванов (krizt)и morrt, но това са такива мъже, драги дами и господа, че струват колкото 300 000 всеки) най-накрая се реших и тук ще споделя с вас три тайни, крити от женския род от векове, които със сигурност ще бъдат безспорен коз и непобедимо оръжие в ръцете на всеки представител на силния пол:

Първо: уважаеми господа, не търсете жената. Когато му дойде времето, жената сама ще ви намери.

Второ: естествено, след като етапът на първоначалния сблъсък с обекта от нежния пол е налице, вие ще започнете да се чудите дали точно това е обектът на вашите желания. Ето точно това изобщо не е необходимо да правите - преди да е приключила първата среща, вие вече ще сте напълно убедени, че:
- това е жената на вашите мечти;
- точно нея сте търсили цял живот;
- най-накрая сте я открили, напълно сам и без чужда помощ.

Дълбоко подсъзнателно ще ви се прииска да ударите едно двойно, за да отпразнувате успеха, победата, находката - наречете го както искате, но точно в този момент започва дългогодишната интимна връзка между мъжа и алкохола. А Фройд не се е сетил просто защото не се е женил.

Трето: ако жената не стане свидетел на вашия малък празник (който, вярвайте ми, само започва от едно двойно и скоро прераства в бутилка твърд, колкото се може по-твърд алкохол), вероятно е пак съвсем независимо и спонтанно да ви се прииска да й предложите брак. Естествено, вие отново сте убедени, че идеята е ваша, но аз няма да споря - мъжът винаги има право!

И не само ще ви се прииска - вие ще й предложите брак. А когато тя приеме, по точно този повод дълги години в главата ви ще звучи репликата: "Сам съм си виновен!" Несъмнено, вие ще сте убедени, че точно тези четири думи сте си ги измислили вие.

А аз пак няма да споря.

Опознай боклука си, за да го обикнеш

2009-12-09T12:27:00.000-08:00

В моменти на криза дълг на всеки гражданин е да мисли не какво отечеството може да му даде, а какво той или тя може да даде на отечеството, както е казал гражданин на една съвсем друга държава, но нали сме петимни да усвоим някакъв чужд опитец и някакви чужди парици... Е, не че ни се удава особено успешно - забелязала съм, че в състояние на крайно изострен апетит желанието да се погълне максимално количество води до грандиозно по мащаби неусвояване, но затова друг път!

Защото... имам ИДЕЯ! И не каква да е, а ВЕЛИКА! И не за какво да е, а КАК С МИНИМАЛНИ ВЛОЖЕНИЯ ДА РАЗВИЕМ МАКСИМАЛНО РОДНИЯ ТУРИЗЪМ!

От години текат дискусии как точно да привлечем предимно чуждия турист като консуматор на висококачествени услуги. Имаше даже и действия в тази насока. Ето, например, специално за бетонолюбците от всички страни Черноморието беше покрито с цимент. Малко надве-натри, но трябваше да се вземе предвид нетърпението на потребителите да се натъпчат в малко стайче хотелски тип с неработещо казанче на тоалетната, своенравен душ и мебели тип "разглоби се сам", съчетани с екзотично обслужване от специално необучен персонал.

Имаше и повици да развием селския туризъм. Очаквахме наплив на изнежени градски чеда, закопняли да откъснат със собствените си две ръце свободно растящ домат или да издоят крава... Но къде ти! Къде днес, в епохата белязана от всенародното движение "СтанИ столичанин, работИ в офис, продай на съгражданина си нещо китайско!" може да се открие жива крава или растящ домат? Това да не ни е 25-годишно говеждо? Или росен и пресен китайски домат, току-що докандилкал се до България?

Какво всъщност ИМА в България? Чудите се, нали? Защото не всеки притежава моето остро зрение. Но като щедър човек ще споделя с вас наблюдението си - днес, тук, навсякъде около нас има огромни, буквално неизчерпаеми количества БОКЛУК. Спокойно може да се каже, че можем да заемем първо място в света по производство и разпръскване на отпадъци. Природата може и да не пазим, реколта може и да не отглеждаме, но навсякъде с много грижа складираме, сипем, елегантно изпускаме, небрежно оставяме знаците на човешката си дейност...

А те се трупат и трупат и чакат времето си...

Но стига чакане!

Времето да усвоим това национално богатство дойде! (Е, не само, разбира се. И тук имаше нужда от една инициативна българка, която ПЪРВА в света да вдигне ръка и да посочи на човечеството едно по-светло, по-богато, по-ароматно БЪДЕЩЕ).

Какво предлагам конкретно?

Първо - незабавно да се направи карта на вече съществуващите сметища.

Второ - на тази карта поетапно да бъдат отбелязани спонтанно възникналите сметища, задръстените от боклук реки и местата, където населението ежедневно изхвърля каквото му е непотребно.

Трето - да се проведе широка кампания за популяризиране на отпадъчния туризъм като своеобразен букет от нови начини за прекарване на свободното време:
- за хора на изкуството - търсене на оригинални форми за създаване на модерни инсталации;
- за бизнеса - провеждане на обучения за сплотяване на екипа;
- за ловци и наблюдатели на птици - заснемане и/или отстрелване на естествените пернати обитатели;
- за любители на екстремните спортове - изкачване на бали, свободно спускане...

Този списък аз мога да го пиша цяла нощ, но нощта е кратка, а потенциала на боклука - безкраен.

Затова ще спра дотук.

И ще се чудя на съседите, които без да се замислят ето в този миг запращат найлонова торбичка ресурс от прозореца право към зелената площ пред жилищната сграда; на кметовете, които не искат да приемат допълнителни количества боклук; на жителите на Суходол, ако щете...

Защото те не знаят, че всъщност вонята, която долита на талази до тях днес всъщност още утре може да спре. Защото парите не миришат.

Хубава мисъл

2009-11-24T11:05:00.000-08:00

До 28-мата ми година светът беше затворен за мен като мида.

Копнежът по далечни земи,
пожеланите срещи с хора от „друг” свят,
гледката на отдалечаващ се хоризонт,
апетитът за „приключения”,
жаждата за допир до непознати култури
полираха до съвършенство грапавата повърхност отвън,
докато вътрешността оставаше все така тъмна, скрита и загадъчна,
а мракът на утробата й се пренаселваше от несбъднатости.

В онези години пътувах отвъд границите на собствената си страна по очертаните с букви пътечки на книгите, чрез картините на телевизионните предавания и по разказите на очевидци. Всички те имаха щастлив по своему край, без да са имали начало. Съпреживяването на едно пътешествие, колкото и да е било вълнуващо, винаги си оставаше опит „втора ръка”. Приключваше без да съм направила дори една стъпка. Всъщност, чувствах се като човек, който вечно изпраща и посреща, но никога не тръгва на път; нищо не губи, но не успява да спечели действителността на непосредствения опит.

В пътуването си до мен една книга е загубила по пътя хартиената си обложка и ако някой ден видя истинското й лице, ще я разпозная, като среща с непознат, по заглавието и името на автора.)

Истински пътуващите по „мое” време тогава бяха малко, повече бяха историите, също като това „едно пътуване отвъд екватора” отпреди времето на затварянето на границите.

Така пътешествието на Светослав Минков,преминава през Дакар, Рио де Жанейро и Буенос Айрес и стига до там, където може би пристигаме всички, все едно дали вървим по пътищата на света или през живота - до хора, с които споделяме пътуването:

Ако някой ден мидата разтвори изгладената си от времето черупка най-накрая разбираме, че там, вътре, все пак е проникнало нещо от нас и в тъмната вътрешност от копнежа ни са се родили малки зрънца светлина.

Показах я на дъщеря ми, тя каза: "Мамо,тази мида е имала хубава мисъл".

Отстраняване

2009-11-14T05:11:00.000-08:00

Напоследък и напълно обикновени хора като ММ (моя милост) имат проблеми сходни с държавните.

Ето например, старият ми хладилник-ветеран от епохата на студената война "Мраз" се повреди. Като начало просто спря да работи, в смисъл - да охлажда, но лампичката вътре продължи безотказно да осветява вътрешността му.

А има какво да се освети. Маслото омекна като коленете на чалгар пред произволно взета поп-фолк певица (това последното - с извинение пред изпълнителите и любителите на поп и фолк, както и към гилдията на певците). Всичкото ми сирене стана френско-швейцарско по външен вид, миризма и дух, предполагам (но не съм сигурна, не смея да опитам). Зарзаватите последваха пътя на капитализма и загниха, но не като мушмули. Киселото и прясното мляко се включиха в разпръскването на аромат.

И така нататък, и така нататък.

Положението става неудържимо и реших да започна процедура по отстраняването на "Мраз" от кухнята (за владеещите български език като роден ще уточня, че като казвам "отстраняване", аз всъщност имам предвид "импийчмънт"). Ето така, разбрахме се за какво става въпрос дотук и мога да продължа.

Процедурата си е процедура а отстраняването - отстраняване. Докато процедурата е едно приятно забавление за хора, които всъщност нямат намерение да постигнат нещо конкретно, то самото отстраняване е акт необратим. Днес е тук, а утре го няма, като фотографите едно време по панаирите.

Ефектът от процедурата е едно мило, приятелско погъделичкване, и от нея отрицателни ефекти няма, освен може би при хора със силно развито чувство за гъдел - такива, които не просто се смеят, а се смеят през сълзи.

Резултатите от отстраняването са болезнени за всички. След него на мястото на отстраненото нещо остава дупка, а природата не търпи празно, запълва я и възпроизвежда катаклизми, най-опасният от които е дестабилизацията.

Та да се върна на хладилника. Обичам да имам избор, и ето - получих. Значи, от една страна мога да отстраня хладилника и да предизвикам дестабилизация. Или да го оставя, и да запазя доброто старо равновесие между всичко живо в природата, или поне в моята кухня.

Не знам какво знаете за равновесието и стабилността, но в моя случай те се оказаха доста смрадливи субстанции (и моят роден език е български, ако се чудите откъде ми дойде наум думата "субстанция).

Смрадта изпълни кухничката ми, апартаментчето ми, плъзна по общите части във входа и нахлу в апартаментите на съседите. Ще се възцари ли там трайно?

Ами... зависи.

Ако искат дестабилизация, аз като нищо мога да се обадя на фирмата, която извозва стара техника. На тяхна - на съседите - отговорност.

Все пак тайно се надявам да изберат стабилността:

Социално-мрежесто

2009-11-02T09:14:00.000-08:00

Личните ми мерки за справяне със световната икономическа криза не са от вчера. От самото появяване на това глобално събитие, което неслучайно пиша с малка буква, аз стоя като една съвременна Давидка с прашка (в ръка) срещу модерната Голиатка и само на пръв поглед изглежда така, всякаш силата е на нейна страна. Помнете уроците на историята, драги дами и господа, защото тя има свойството да се повтаря, както човечеството има навика да я забравя.

Та значи, след като извадих всичките си активи на сергията, заех празната ниша за самотен си глас в пустиня и отхвърлих възможностите за реализация извън пределите на Републиката като недостатъчно амбициозни, съвсем естествено ми стана самотно на върха. Там, в тишината на високото, проветриво и хладно място с панорама се роди най-новият ми проект

СОЦИАЛНИ МРЕЖЕСТИ ЧОРАПИ.

Целта на проекта е да разработя продукт, който да изстреля до върха максимален брой граждани, чиято реализация не е достигнала максималните си стойности и поради това към момента те стоят някъде в подножието или упорито се катерят по склона с пот на чело и стъпка по стъпка. Продуктът е предназначен главно за дами, но твърдо възнамерявам да разработя и линия за господа със стратегическо мислене. На този етап не мога да споделя повече информация - притеснява ме, че широката информираност ще може да се отрази отрицателно на заетостта на занимаващите се с промишлен шпионаж.

Дълбоко подозирам, че докато новият ми продукт излезе на пазара немалък брой граждани ще опитат да щурмуват върха без тази незаменима екипировка. С мисъл за тях:

от ПКСС, Тефал и мен - с любов!

Ден на Народните Будители

2009-11-01T01:49:00.000-07:00

1 ноември е. Едно винаги е начало, надежди, очакване. Едно слага първия камък на надеждите и прави градежа истина в най-чистия й вид, още далеч от крайната завършеност, след която изпитваме радостта и/или болката от постигнатото, но сме закрили простора на мечтите за хилядите пътища, по които сме могли да тръгнем.

Това е причината, поради която обичам началата и донякъде се боя от краищата. По силите на всеки е, мисля, да сложи начало, но краят е наградата за най-силните и най-устойчивите, бил той сладък или горчив.

Корицата на всяка книга е врата към нов, различен свят и начало на пътуване. На тази някой е изписал последната буква от азбуката като знак, че началото е край, а краят - начало. Доверих се на незнайния си водач, отгърнах края и открих:

"Знанието е сила" и белегът, отличаващ истинският носител на знанието е притежаването на истинската сила.

Поздравявам с Деня на Народните Будители всички търсещи пробуждане чрез знанието, защото тъкмо те извикват дарените да бъдат Будители!