I did it again!

Пак го направих. Пак гласувах.

Как беше?

Относително добре. Още по пътя към местното училище буквално се влях в поток хора. Точно за моята секция ориентацията беше малко трудна - последната от всички стрелки сочеше към коридор със затворени врати. Вървейки срещнах и други заблудени, оформихме групичка от десетина души и накрая открихме заветното място.

Пред него - опашка от 50-ина души и поне двайсетина близки съседи, повечето - с цялото си семейство. Чаках и чаках и чаках, но не се отказах - имаше с кого да си побъбря, а и вече така или иначе бях на опашката.

Дойде и моят ред, влязох вътре и гледам - на масичката между двата списъка поне 3 лични карти. Отказах да си оставя и моята да си преписват данни докато гласувам и започнаха едни кандърми: "Ама 250? очи ни гледат, защо си мислите, че ще стане нещо..." и т.н. Доколкото ми е известно, нямам право да си оставям документ за самоличност в чужди ръце, все едно пред колко очи става.

Е, след това грабвах трите бюлетинки и с моя лична синя химикалка сложих три кръстчета - така да се каже, сигурното си е сигурно, а "мастилото" - несимпатично. С тайната на вота чисто формално погледнато също не случих - фабричната сгъвка на бюлетината ми за президент не устоя на падането и се разгърна, но без да разкрие вота ми. Наместиха я с потръскване на урната.

На връщане си купих ряпа и червено цвекло за салата, а и като малко напомняне, че избрах когото избрах, а оттук започват истинските съмнения, терзания и прочее мисли, специфични за гласувалия, който пряко е поел отговорност за издигането на един/на или друг/а на пост не по мярка.

Тази година разполагах само със съботата да се запозная със списъците кандидати. Постно. Постно. Е аз като българските работодатели мога да кажа, че засега не разполагаме с квалифициран "персонал" и избираме полуфабрикат, който с течение на времето може да развие потенциала си, ако го има, и да се превърне в политик. Или пък не.

И все пак гласувах.

За което не съжалявям.